Не може да се откаже: – през последните години нашата литература претърпя доста значителни изменения. Не само продуктивността е порасла – порасли са чувствително и духовните интереси на тия, които пишат, и на тия, които четат. И книжната търговия не е вече това, което беше преди десетина години. Книгоиздателството привлича днес и чисто комерчески натури, и спекулаторски умове дори. Но да заключаваме от тия външни промени за съответствена вътрешна промяна, за по-дълбок и по-интензивен литературен живот, би било и прибързано, и неоснователно.
Изчезнала е едновремешната външна безжизненост, но вътрешно обновление нито е настъпило, нито има изглед скоро да настъпи. Само са проникнали най-сетне и в българската литература: – и оная пазарска врява, която тъй бързо измести у нас тихите ромони на по-дьлбок духовен живот, и оная празна житейска суета, която от петнайсетина години насам така победоносно нахлува във всички области на нашия довчера патриархален бит – и вече отдавна е обсебила обществено-политическия ни живот. Но че това е следствие на един изкуствено форсиран темп на развитие; че всъщност се пренасят и насаждат в девствената почва само външностите на едно дълбоко съдържание, без да се взима нищо или почти нищо значително от самото съдържание; че изобщо в никоя област на нашия духовен живот екстензивното разрастване не върви паралелно с никакво задълбочаване и че най-сетне комерческото развитие на нашата литература съвсем не е плод на съответствено порастване на литературните потребности на обществото: – върху това днес могат да се съмняват, струва ни се, само крайно повръхни или крайно оптимистични наблюдатели.
Подобно общо състояние на литературата на един народ не означава, разумява се, че сред тоя народ не могат да съществуват в тоя същия момент отлични художници и поети. Съвсем не. Литературната история е отбелязала немалко велики художници, Живели и действували в епохи на най-голям упадък. Защото създаването на значителни творения на изкуството рядко съвпада с тяхното действиевърху обществото – от едното до другото изминуват понякога десетилетия, а ако се касае за най-велики гении – дори и столетия.
А ний говорим тук за онова, което действува днес – за онова, което дава литературната физиономия на нашето време и образува фактор в неговия духовен живот, а не за онова, което ще проникне в умовете след десетилетия и може би единствено ще остане в литературната история на епохата и в душите на бъдещи поколения. И тая физиономия – за общества без по-висока интелектуална и естетическа култура туй важи без ограничение – не се определя нито от гения, нито дори от първостепенния талант, но от безброй петостепенни и десетостепенни писачи, които и единствено образуват духовната храна на своето време.
Нещо повече: – ако всички признаци не мамят, не ще се мине много, и у нас бездарната литература – произведения и автори, чужди на всяка художественост, апостоли на невежество, некултурност и бездарност – не само по численост (нея тя може би във всяко общество притежава), но и по влияние и по значение на читателския свят ще вземе връх над творенията на таланта; псевдопоетът и псевдокритикът, с една дума вестникарят в литературата, ще измести и ще замести истинския художник и ценител.
Зараждането на вестникарската белетристика, т.е. белетристиката, която е лишена от всяка литературна цена и поради това намира място само във вестници или в списания от най-долна проба; сетне засилването на вестникарската – невежествена и продажна – критика, която прави от бездарностите литературни известности, а таланта замеря с кал: – тия два факта образуват сигурен признак, че тоя процес вече се е почнал.
И ако един ден тоя поход на… жълтата литература – пълно подобие на жълтата дневна преса – против истинската поезия и изкуство успее, тогава литературното варварство, което отличава широките интелигентни слоеве у нас, ще се усили и ще се перпетуира за дълги години.
Ония наши поети и критици, които с достойнство носят името си, могат да скърбят за това, но те не могат да спрат, ни да изменят хода на времето; защото всичко това е само един частичен случай от оная еволюция, която прекарва българското общество от освобождението насам. С това просто ще се извърши и в литературата онова, което в нашия обществено-политически живот отдавна се е извършило – тъй отдавна, че по-младото поколение вече и не помни да е било някога другояче…
Както политическият ни живот се „демократизира“ по начин, че довчерашни гамени, обществени грабители и всеизвестни детективи могат свободно да стават и „народни“ представители, и държавни министри, и приближени съветници на короната, без това да се чувствува като нещо чудовищно и невидяно; така – само че малко по-бавно – ще се „демократизира“ и литературата: ни талант, ни дълговременна и целесъобразна подготовка ще бъдат нужни, а ще стига „добрата воля“, за да имаш всички титли на писател и критик.
© Д-р Кръстьо Кръстев, „Млади и стари. Критически очерки върху днешната българска литература”
AFISH.BG
