– Отивате ли си наистина? – попита той, като пое ръката й.
– Да, трябва. – Гласът й бе мек, топъл и загрижен.
Неочаквано той сплете пръстите си с нейните. Сякаш електричски ток преля от него в нея. Тя усети другата му ръка на кръста си и се отдръпна, за да избегне тая опасна ласка. Но ръката му не се махна. Той я притегли към себе си и преди да се опомни, целуна я с жадни, трепетни устни…
Тя се отскубна от обятията му и избяга към колибата непохватно и бързо, изгаряща от срам и от възбуза, със страшно пламнало лице и със същински вихър от мисли в главата. И доката тичаше нататък между клоните и черниците, в ушите й ехтяха думите, които сякаш я гонеха: „Утре по това време пак…”
© Емилиян Станев, „Крадецът на праскови”
AFISH.BG
