„Мога да посоча съвсем точно момента, когато започнах да пиша „Три високи жени”, защото съвпадна с първото пробуждане на съзнанието ми. Намирах се сред група от четирима души. Стояхме на един хълм (дори и днес мога да посоча мястото) и наблюдавахме завършването на нова къща, все още цялата опасана в скеле. Бяха трима възрастни: моята приемна майка, приемния ми баща и дойката ми, а в ръцете на дойката – тримесечния Едуард.
Умът ми е устроен така, че не запаметява съзнателно – преживявам, поглъщам, отчитам и запращам някъде в дълбините. И ако някой ми спомене за някое важно събитие, едва тогава светлината и звуците се завръщат, но винаги лишени от емоционален багаж. Може би защото знам, че нищо не е наистина забравено и острите болезнени ръбове на непоносимото са само загладени. Така че, когато реших да напиша „Три високи жени”, бях много по-наясно какво не искам да направя, отколкото какво иска да извърша.
Добре познавах своя обект – моята приемна майка. Познавах я от най-ранното си детство (онзи хълм!) чак до смъртта й, около шейсет години по-късно. И тя добре ме познаваше. Може би. Със сигурност знаех, че не искам да напиша пиеса за отмъщение. През всичките тези години и двамата се бяхме направили много нещастни. Но аз го бях преодолял, докато, мисля си, тя не бе успяла. Вярно е, че не я харесвах много, не можех да понасям предразсъдъците й, ненавистта й, параноята й, но се възхищавах от гордостта и самачувствието й. Разбрах, че искам да напиша, доколкото мога, обективна пиеса за измислен образ, който така или иначе прилича на някого, когото познавам много, много добре. И едва след като изнамерих пътя, по който да превърна фактите във фикция, ми стана ясно, че мога да пиша без предразсъдъци, да бъда обективен. Не съм крещял, нито съм скърцал със зъби, когато описвах тази жена. Не си спомням да съм страдал с нея или заради нея. Спомням си само, че бях много заинтересуван от онова, което правех – хипнотизиран от ужаса и мъката, които пресъздавах.
Дали жената, която описах е по-истинска, по-многообразна, отколкото е истинският персонаж? Малкото хора, които са срещали приемната ми майка през последните двайсет години от живота й, не можеха да я понасят, докато много хора, които са я гледали в моята пиеса, я намират очарователна.
Небеса, какво съм наприл?”
© Превод от английски: Гергана Дойнова
AFISH.BG
