Към моите връстници
Не са ни родили в една романтична епоха
доволни съпрузи и кротки покорни жени.
С барут ни покръсти войната, когато дойдохме,
в стоманени люлки люля ни от първите дни.
Бащите — на фронта, а майките — в черно облечени,
а после — бесилки и глад, като вълк упорит…
Ах, мои връстници, нима сте забравили вече?
Нима в мисълта ви е детския спомен изтрит?
Нима се забравят очите на нашите майки,
студените къщи, гърмежите глухи в нощта
и хлябът изсъхнал, край който семейството чака,
и вечното „няма“, и свитите сухи уста?
Пораснахме ние през нашето мащенско време
не с приказни феи, не с песни и златни лъчи,
едва се родихме, и станахме вече големи,
едва заживяхме, и хляба ни стана горчив…
Изтегляне на мрежите
В пясъка — десет чифта крака.
Десет чифта ръце — на въжето,
Тегли така. Тегли така.
Изтегли цяло морето.
Изтегли роклята на цветя,
обещана от лани,
хляба, огъня, солта,
ласките обещани.
Изтегли кончето от мукава,
бяло, с черни копита.
Една песен, а след това
уста в устата впита.
Изтегли тютюн и платна,
чаша вино, гърлото спряло,
две звезди на прозореца. Тишина.
Малко сън за умореното тяло.
Тегли така. Тегли така.
В пясъка — десет чифта крака.
Десет чифта ръце — на въжето.
Тегли, тегли, тегли така.
Изтегли цяло морето.
Земя и небе
Върху земя човек роден е.
Но той на нея е роден
небе да вижда и да стене,
загуби ли го някой ден,
да чува в нежностите къси,
в делата, в болката дошла,
не ударите на кръвта си,
а ударите на крила.
Върху земя човек роден е.
Но той на нея се роди
над себе си, непокорени,
да дири винаги звезди,
да ги достига и когато
до тях е стигнал, да скърби,
пак взрян в небето непознато
и смъртоносно може би.
Върху земя човек роден е.
Но той роден на нея бе
дори в пръстта, и на колене,
да има пак едно небе,
небе да има и тогава,
когато няма и очи,
сам в себе си да го създава,
когато то се заличи.
Романсеро за Хосе Санча
Хосе’ Санча,
Хосе’ Санча,
търся те, за да говоря
с тебе,
мили Хосе’ Санча,
мой приятел и художник,
с тебе,
побелял по гари,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята.
Питам те,
защо не можеш
вярно да я нарисуваш?
Питам те,
защо рисуваш в моите тракийски къщи
танцувачки на фламенко и мадони,
Хосе’ Санча?
Питам те,
защо рисуваш Северно море в червено,
в синьо, в розово, в зелено
и мъжете му рисуваш
с циганска тъга в очите?
Питам те,
защо рисуваш тия бикове край Сена,
тия златни кастанети
по небето на Варшава?
Питам те,
защо рисуваш белите немкини в черно,
с мантилята на Кармен,
защо изгряват рози
в хълмовете на гръдта им?
Питам те,
защо рисуваш кипариси и маслини
до брезите на Русия?
Питам те,
защо рисуваш в погледа на дъщеря
ми две големи нощи,
Санча,
два кинжала от Толедо?
Хосе’ Санча,
Хосе’ Санча,
ти мълчиш.
Не отговаряш.
Побелял по черни гарги,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята,
ти на всяка чужда гара
слизаш в своята Испания,
ти при всяка нова среща
виждаш своята Испания,
ти рисуваш по земята
само своята Испания.
По очите те целувам.
Хосе’ Санча,
Хосе’ Санча.
Лов на делфини
Защо си припомням
ловът на делфини сега?
Внезапно попаднахме ние
на много делфини.
Напълнихме трюма.
Водата достигна до борда,
но корабът пак не побра изобилния лов.
А искахме всичко да вземем.
Тогава повлякохме мрежите,
пълни с делфини,
и тръгнахме бавно назад.
Богати се връщахме.
Вятърът беше добър.
Играеше весело мачтата заедно с нас
и ние не виждахме нищо
освен градове,
който ни гледат с очи на смирени жени.
Тогава дойде неочаквано бурята.
Корабът спря.
Натежаха големите мрежи.
Богатият лов ни задърпа назад
и страшно ни стана,
че няма да стигнем брега.
— Сечете въжата! — най-после извика
един.
Той имаше право.
Но мразехме този човек.
Издигнахме брадви.
Отсякохме пълните мрежи.
Болеше ни много.
Сечехме и плачехме диво,
А право пред нас брегът се издигаше бавно,
пустинен и цял в светлина.
Защо си припомних
ловът на делфини сега?
Присъда
За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.
Осъждам ви на смърт
чрез неприязън
приятелства,
в бедата уязвими,
познанства,
край душата ми събрани,
неканени на нейната трапеза.
Осъждам ви на смърт
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.
Осъждам ви на смърт
чрез недоверие,
лъжи,
в които вярвам доверчиво,
слънца от станиол,
които вземам
за истински слънца на хоризонта.
Осъждам ви на смърт,
за да живея.
Веселин Ханчев
AFISH.BG
