131 години от рождението на Марина Цветаева – един от най-оригиналните руски поети на 20 век
*
Вие, които налучквате брод
не към мойта хубост — към чужда,
ако знаехте колко живот,
колко жар съм пиляла без нужда,
как съм вярвала в сладки лъжи,
в плахи сенки и шепоти смутни…
Колко пепел в сърцето лежи
от пожара на чувства барутни.
Нощни гари, жужащи едва,
късни влакове, с гръм проечали…
И да знаехте впрочем това –
предполагам, — не бихте узнали
зад словата ми резки сега
и струящата дим папироса –
колко тъмна и грозна тъга
тегне в мойта глава светлокоса.
*
Довчера беше влюбен мъж,
а днес — очите ти посърнаха!
И славеите изведнъж
комай на врани се превърнаха!
Аз глупава съм, ти — умник,
стоя пред теб, глава оборила.
О, женски вековечен вик:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?!“
Веднъж ли досега кръвта
и сълзите на смърт ни пращаха!
Не знае милост Любовта:
не е тя майчица, а мащеха.
Моряци тръгват в дълъг път
с ескадра, пяната запорила…
И съпровожда ги викът:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?“
Равнеше ме довчера ти
с Китай, държава неизмерена!
А днес животът ни лети –
като копейка в длан разперена.
Убийца сякаш пред закон
стоя, ни звук не проговорила.
И в пъкъла ще чуеш стон:
„Какво, мой мили, съм ти сторила?“
По ред разпитвам всяка вещ:
„Навеки ли ще бъда — ничия?“
„Търпи и страдай, ако щеш!“ –
ми отговарят с безразличие.
Към жар приучи ме и зной –
сега съм в студ очи притворила!
Това ми стори, мили мой!
Какво, мой мили, съм ти сторила?
Разбирам — и не чакам зов!
Не съм на никого любовница!
Там, дето не цъфти Любов,
върти косата Смърт-разбойница.
Плодът и сам ще полети,
щом зрелостта го е оборила…
— За всичко, всичко ми прости,
каквото, мили, съм ти сторила!
*
Ти, обичал ме — в лъжлива
правда, в праведна лъжа,
както повече не бива –
не поиска! — не можа!
Ти, обичал ме — далече
през години. — Знам това!
Ти не ме обичаш вече:
истината в пет слова.
*
Минаваш — на мен приличен,
свел към земята очи.
И аз съм ги свеждала ничком!
Пътниче, спри, помълчи!
Прочети — през метличина синя
и макови гъсти листа, –
че се наричах Марина
и колко живях лета.
На гроба ми, който немее,
не гледай смутен и плах…
Обичах и аз да се смея,
когато не ми е до смях!
И косата ми да се мята,
и в жилите кръв да ручи…
Аз също живях на земята!
Пътниче, спри, помълчи!
И стрък отскубни си: изгрели
са кичурче ягоди там –
от ягоди, в гробища зрели,
по-едри и сладки не знам.
Излишно е всяко скърбене –
спокойно глава изправи.
Спомни си леко за мене,
леко за мен забрави.
Как слънчев лъч те огрява!
И прави те златен прахът…
И нека не те смущава
гласът ми, дошъл Отвъд.
НА ТЕБЕ – СЛЕД СТО ГОДИНИ
На тебе, който е роден и диша
извън живота ми, извън века,
от гроба — като от затвор — ти пиша
със моята ръка:
— Приятелю! Не ме търси! Отдавна
забравено е моето лице.
Сега над Лета, над реката бавна
протягам две ръце.
А твоите очи като жарава
проникват в мойта гробна самота
и дирят ме, каквато бях — такава
отпреди сто лета.
Кривачка прах е моят стих заветен,
държа го в плен… И гледам мълчешком
как търсиш моя пръв или пък сетен –
рожден и смъртен — дом.
Сега над живите жени — в безкрая
дочувам как отеква твоя глас:
— Тълпа от мъртви самозванки! Тя е
по-жива и от вас!
На нея в доброволна служба вдаден
обичах и познавах я така,
че виждам: всеки пръстен ваш е краден
от нейната ръка.
Сто мои пръстени! О, как ужасно
ме прави щедра случаят нелеп:
раздавах ги наляво и надясно –
а не дочаках теб!
И тъжно осъзнавам своя жребий
сега, когато тъна в здрача мек:
вървях след слънцето — и търсех тебе,
но раздели ни век.
А ти с насмешка уязви сурова
другарите: че хвалеха ме с жар,
а никой рокля розова и нова
не ми поднесе в дар.
Безкористни ли бяха те? Открито
и аз ще си призная користта:
събирах дружески писма, които
да милвам през нощта.
Не съществува смърт и тлен! Лъжа е!
И ти си мой — оттатък смърт и тлен,
отричаш се от всички други, зная,
за да обичаш мен.
© Превод от руски: Иван Николов
AFISH.BG
