Най-прочутото произведение на Ерофеев е самиздатската постмодерна „поема в проза“ „Москва – Петушки“, написана през 1969-1970 година. Публикувана е за пръв път през 1973 г. в Израел, после – в Париж (1977) и чак през 1989-а – в СССР (списание „Вест“).
Сходна е съдбата и на другите текстове на Ерофеев: те излизат първо в чужбина и чак в края на перестройката – в родината му.
Неслучайно Ерофеев често е сравняван с Чарлз Буковски: и двамата са отритнати от обществото и репресирани от държавата, сменят работа след работа и град след град, живеят сред народа, четат много, пият без мярка, пишат „нецензурно“, проникновено и иронично, нехаят за условностите, приживе се превръщат в култови автори.
Из „Москва – Петушки”:
Всичко на тоя свят трябва да се извършва бавно и неправилно, та да не може да се възгордее човек, а да бъде тъжен и смутен.
Щото в човека има не само физическа страна: в него има и духовна страна, а има — на всичко отгоре — и страна мистическа, свръхдуховна. Та аз всяка минута очаквах, че насред площада ще ми се додрайфа откъм всяка от гореспоменатите три страни.
О, ако целият свят, ако всеки на тоя свят беше като мен сега — тих и боязлив, и освен това беше също такъв неуверен в нищо: нито в себе си, нито в сериозността на мястото си под небето — колко хубаво щеше да е! Никакви ентусиасти, никакви подвизи, никакъв фанатизъм!
И ето — тържествено обявявам: до края на живота си няма да предприема нищо, за да повторя моя печален опит в издигането. Оставам си долу, и отдолу плюя на цялата ви обществена стълба.
Нашето утре е по-светло от нашето вчера и нашето днес. Но кой може да гарантира, че нашият вдругиден няма да е по-мрачен от нашия онзи ден?
Кажи-речи от малък, от ранни младини, любимата ми дума беше „дерзание“ и — Господ ми е свидетел — как дерзаех! Ако дръзнете да дерзаете като мен — чака ви мозъчен удар или парализа.
За да започнем неговото изследване, трябва, разбира се, да го предизвикаме: или ан зих (термин на Имануел Кант), тоест да го предизвикаме в самите себе си, — или пък да го предизвикаме в друг човек, но в наш интерес, тоест фюр зих. Термин на Имануел Кант. Най-добре е, естествено, и ан зих, и фюр зих, а именно по следния начин: два часа подред пийте някакъв концентрат, старка или зверобой, или ловджийска. Пийте с водни чаши, по една водна чаша през половин час, като по възможност избягвате мезетата.
Излишно е да ви напомням как се пречиства политурата, това и децата го знаят. Защото никой в Русия не знае от какво е умрял Пушкин, а как се пречиства политура — всеки знае.
Накъсо казано, записвайте си рецептата на „Ханаански балсам“. Веднъж живеем и е редно да живеем така, че да не допущаме грешки в рецептите:
Спирт за горене — 100 г
Луксозна бира — 200 г
Политура пречистена — 100 г
Този кръг, порочният кръг на битието, ме е стиснал за гушата!
Трябва да тачим, повтарям, тъмните дълбини на чуждата душа, трябва да надзъртаме в тях, дори и нищо да няма там, дори да има само гнусотии — все едно: надзъртай и тачи, надзъртай и не плюй…
Умря от мъка и от прекомерна склонност към обобщаване.
Човек не бива да е самотен — на такова мнение съм аз. Човек трябва да се отдава на хората, дори и ако не искат да го вземат.
И ангелите се разсмяха. Знаете ли как се смеят ангелите? Те са позорни твари, сега го знам — да ви кажа ли как се разсмяха те? Веднъж много отдавна в Лобня, близо до гарата, влакът прегази един човек и го прекази по необясним начин: цялата му долна половина стана на парченца и се разпиля по платното, а горната му половина, от кръста, остана като жива и стоеше до релсите, както стоят бюстовете на постаментите си. Влакът си замина, а тая половина продължи да си стои и по лицето му се четеше някаква озадаченост, и устата му беше полуотворена. Мнозина не можеха да гледат това и се извръщаха, пребледнели и с болка в сърцето. А едни деца се завтекоха към него, три или четири дечица, намериха някъде пушеща угарка и му я натикаха в мъртвата полуотворена уста. И угарката димеше ли, димеше, а децата подскачаха наоколо и се радваха на тази смехория… Та и ангелите сега така ми се смееха. Те се смееха, а Бог мълчеше.
Превод от руски: Иван Тотоманов, Борис Мисирков, Жела Георгиева
© ИК „Парадокс“, София, 2002 г.
AFISH.BG
