Нейде откъм локомотива изпищява железничарска свирка. Едит отстъпва две крачки към вагона, без да отделя очи от мене. Тя изглежда съвсем разстроена и аз съм учуден, че едва сега го забелязвам.
Не стой като дръвник, казвам си, не виждаш ли, че е съвсем разстроена. Е, какво, като е разстроена, аз също може би съм разстроен, обаче никой не ме е пратил тук, за да лея чувства, и цялата тая история е наистина съвсем загубена работа и най-добре е да примижиш като при зъболекаря, додето прелетят лошите десет секунди.
Така е най-добре. И все пак аз искам да кажа едно последно сбогом, мойто момиче, но за да го кажа, налага се да направя двете крачки напред и дори да хвана през рамо Едит, защото такива неща като сбогом, мойто момиче, не бива да стават обществено достояние. И ето, ние ненадейно се прегръщаме, отначало почти прилично, а после изведнаж съвсем безразсъдно и аз ровя пръсти в буйната кестенява коса и усещам по лицето си ласката на милите устни и прегръдката ни става все по-трескава, не прегръдка, а тръпка на някакво отчаяние, и ние внезапно сме оглупели до степента на нормални хора и аз я целувам също както оная вечер на моста, макар да разправят, че хубавите работи не се повтаряли, а влакът вече се плъзга по релсите и Едит пропуска вагона си и успява да се залови едва за следния вагон и продължава да стои на стъпалото и да гледа насам, и аз също стоя и гледам след влака с възпалени от безсънието и от вятъра очи. И стоя още дълго, след като влакът е изчезнал, и се взирам безсмислено в празното, и чакам бог знае какво — един неизвестен пътник сред една непозната гара в тая чужда дъждовна страна.
© Богоми Райнов, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”
AFISH.BG
