“— Не скачай, рибо! — каза той. — Не скачай!
Рибата удари жицата още няколко пъти и при всяко мръдване на главата й старецът отпущаше по малко въже.
„Трябва да гледам все да я боли така — помисли той. — Моята болка няма никакво значение. Мога да търпя. Но нейната болка ще я подлуди.“
След малко рибата престана да се удря в теления повод на въжето и започна отново бавно да кръжи. Сега старецът равномерно издърпваше въжето, но отново се почувствува отмалял. Той гребна малко морска вода с лявата ръка и я плисна по главата си. После си плисна още вода и разтърка врата си.
— Никъде не съм схванат — каза той. — Тя скоро ще се вдигне вече и ще издържа. Ти трябва да издържиш. Въобще дума да не става за това.
Той коленичи, опрян на кърмата, и за момент пак метна въжето през рамо. „Сега ще си почина, докато тя се върти в кръг, после ще се изправя и ще маневрирам, когато се приближи“ — реши той.
Изкушението да се отпусне и да си почине на кърмата и да остави рибата да направи един кръг, без той да изтегли още от въжето, бе много голямо. Но когато по напора на въжето личеше, че рибата бе завила в посока към лодката, старецът се изправи и започна да навежда тялото си ту на една, ту на друга страна, сякаш тъчеше, за да изтегли всичкото въже, което рибата отпущаше.
„Никога не съм бил толкова уморен — си помисли той. — А сега и южнякът започна да духа. Но с него по-лесно ще докарам рибата на брега. А това ми трябва повече от всичко.“
— Ще си почина при следващия кръг — каза той. — Чувствувам се много по-добре. Още два-три кръга и ще свърша с нея.
Сламената му шапка беше килната на тила му. Когато рибата направи завой, напорът на въжето го накара да клекне в дъното на лодката.
„Сега ти ще поработиш, рибо — си каза той на ум. — Ще те хвана, когато завиеш.“
Морето беше вече доста развълнувано. Но от този вятър нямаше да се развали времето, а и без него той не можеше да се прибере.
— Просто ще карам в югозападна посока — каза той. — Човек не може да се загуби в морето, а и островът е дълъг.
Едва при третия кръг той за пръв път видя рибата.
Най-напред я видя като тъмна сянка, която толкова дълго минаваше под лодката, че му се стори невъзможно рибата да е тъй дълга.
— Не — каза той, — тя не може да е чак толкова голяма! Но такава беше рибата — огромна. След тази обиколка тя излезе на повърхността само на около тридесет ярда[12] разстояние и той можа да види опашката й вън от водата. Тя стърчеше по-високо и от сърпа на голяма коса, бледолилава над тъмносинята вода. Опашката й бе извита навън и тъй както плаваше рибата — точно под повърхността на водата, — старецът успя да види огромната й маса и моравите ивици, които опасваха тялото й. Задната й перка бе спусната, а огромните й гръдни перки широко разтворени.
При тази обиколка старецът успя да види окото на рибата и двете лампри[13], които се въртяха около нея. Те ту се залепваха в нея, ту се отделяха, а понякога пъргаво плуваха в сянката й. Те бяха дълги близо един метър и когато плуваха, извиваха целите си тела като змиорки.
Пот се лееше от стареца сега, но не само от слънцето. При всяка бавна, спокойна обиколка на рибата той изтегляше още от въжето и беше уверен, че след още два завоя щеше да му се удаде да забие харпуна.
„Но трябва да я докарам близо, близо, близо — си мислеше той. — Не бива да се целя в главата. Трябва да я ударя в сърцето.“
— Спокойствие, старче, дръж се — гласно рече той.
При следната обиколка гърбът на рибата се подаваше от водата, но тя беше доста далече от лодката. Когато отново зави, тя беше все още далече, но се подаваше повече от водата и старецът бе сигурен, че като изтегли още малко въже, ще успее да я докара успоредно с лодката.
Той отдавна бе приготвил харпуна си и вързаното за него тънко въже се намираше в една кръгла кошница, а краят му бе завързан за носа на лодката.
Рибата сега затваряше кръга, спокойна и красива, и само огромната й опашка се движеше. Старецът дърпаше въжето с все сила, за да я докара по-близо. Само за един момент рибата се наклони леко настрана. После се изправи и започна да описва още един кръг.
— Засегнах я — каза старецът, — тоз път я засегнах.
Отново му премаля, но той теглеше голямата риба, доколкото му позволяваха силите. „Засегнах я — си мислеше той. — Може би този път да я докарам до лодката.“
„Дърпайте, ръце! — си каза той на ум. — Дръжте се, краката ми! Да издържиш и ти, главо, да издържиш. Никога не си ми изневерявала. Този път вече ще я докарам до лодката.“
Но когато той вложи всичко в усилието, и то дълго преди рибата да се приближи до лодката, и задърпа с всички сили, рибата се обърна малко към него, но после се изправи и отплува пак.
— Рибо — подзе старецът, — така или иначе ти трябва да умреш. И мен ли искаш да убиеш?
„Така нищо не става“ — си мислеше той. Устата му бе толкова пресъхнала, че той не можеше да говори, но сега нямаше как да се пресегне за шишето с водата.
„Тоя път вече трябва да я докарам до самата лодка — си рече той. — Не ме бива вече, няма да ми стигнат силите за още няколко обиколки.“
„Как да не те бива — си каза той. — Никога няма да те изоставят силите.“
На следващия кръг той за малко не я изтегли напълно, но тя се изправи отново и бавно отплува.
„Ще ме умориш, рибо — си каза старецът. — Но ти си в пълното си право. Никога досега не съм виждал по-голяма, по-красива и по-благородна риба от тебе, сестро. Хайде, убий ме! Все ми е едно кой кого ще убие.“
Ърнест Хемингуей в Куба
„Старецът и морето“ е повест от Ърнест Хемингуей. Написана е през 1951 година в Куба и е едно от най-добрите произведения на Хемингуей. Две години след издаването ѝ, през 1952 авторът получава нобелова награда за литература.
Основните герои в творбата са старият рибар Сантяго и момчето на име Манолин. Двамата са добри приятели и често излизат в морето за риба. Момчето помага на стареца в живота и често двамата обсъждат бейзболните мачове. Единствената прехрана на Сантяго е риболова, a парите, които ще получи зависят само от слуката в морето. След като 84 дни старецът не е успял да улови нищо, той се решава да навлезе навътре в океана, където вярва, че ще има големи риби.
AFISH.BG
