Първото правило, на което учат студентите по право, са ми казвали, че е точно това – НЕ оставяй писмени доказателства. Но в случая няма да говорим за уязвими пред закона документи. Напротив, напротив! Наскоро беше продаден на търг бележник на Флобер, дневник на Ахматова стана притежание на неизвестен (естествено) колекционер срещу 6 млн. рубли. Така е с Великите, идва моментът, в който всяка недовършена скица, нотен лист, залян с кафе или вино, всяка записана в халваджийски тефтер кулинарна или лековита рецепта, задраскан опит за стихотворение или дължима сума, бива осребрявана. Ако го погледнем от добрата страна – потомците имат право да се ползват от знаменитите си предци. В крайна сметка всички искаме да сме в помощ на децата си. И на внуците си, и на техните внуци. Или на който е притежател на това, дето може да заинтересова желаещите да се изфукат с придобивка на материално доказателство за колко са интелигентни. Както пише Багряна, „Нямам прародителски портрети, ни фамилна книга в моя род…”, но тя не си купуваше чуждата слава. Имаше си достатъчно своя. Не, не съм против колекционерството. В крайна сметка така се съхраняват късчета от глория мунди, за да не се затрие.
Лично аз съм държала прословутата тетрадка на Вапцаров в ръцете си и един учебник, по който е учил Димчо Дебелянов. Слагала съм си на дясната ръка кожена ръкавица на Яворов. Уверявам ви, че изобщо не прихванах и грам от таланта им, докосвайки се до вещите им. Всеки от нас (поне почти всеки) си е водил някога дневник или е правил опити да пописва. Имам куп тетрадки и тефтери с такъв грях. Много от моите момински писмени излияния майка ми тихомълком беше изхвърлила, когато се омъжих. За всеки случай, да не стане някоя излагация. Смешно е, ама жената така ги разбира тия работи. Че то ако се зачете човек в писаниците ми, не само ще му настръхне косата, ами и съвсем ще му хвръкне скалпът. Дванайсет страници анализи на неподредените ми чувства, последвани от отчаяното „Господи, моля ти се да си взема утре изпита по морфология!”, след което три пъти, докато пропеят първи петли, се отричам от проклетия С. и се заклевам, че повече няма да го погледна, после се разпищолвам на дълго и на широко с описание колко съм щастлива с М., докато не се появява И., за когото споделям в епистоларна форма с М., че не мога да живея без него, и ни в клин, ни в ръкав „Кафа, Самуиле!!!” с три удивителни, пред категорично изписани 3 страници с „Обичам С.”, почти калиграфски, и накрая (на тетрадката) „Снощи пак върших глупости”. Помежду всичките тези драми, трагедии и еуфории, цитати от книги, все пак и нещо умно е редно да има, нали така?
Та такива писмени доказателства не е редно да се оставят като свидетелство на тригодишен период от живота ми. Щото аз всеки ден не дращя, все пак. Те имат сантиментална стойност единствено за мен, защото аз знам какво всъщност се крие зад всяка буква, но прочетени от друг, изкривяват действителността. И ако започнат след сто години едни анализи, едни измишльотини кой кой е, едни интерпретации на светлата ми и на тъмната ми страна, положението става „Беж краченца да бягаме, кака ще ви купи чехлички!”. Виж, от тетрадките със стихотворни опити не ме е срам, почти всичко от тях е влязло в хартиени носители, но аз винаги съм приемала максимата, че лошите стихотворения просто не ги записвам. Говоря за себе си не от мания за величие, а защото най-добре се знам що за стока съм. Но поназнайвам доста „колеги по перо”, дето грижливо прошнуроват и прономероват всяка драска, оставена върху листа. Един такъв даже беше издал книга с посвещенията върху книгите си, които е подарявал на (цит. по памет) „Марчето, сервитьорка в „Димят”, „Пешо, таксиметров шофьор”, „Др. Ангелов, секретар на ОбНС” и т.н., да е жив и здрав. Ама хубави автографи, засукани, ненагледни, за образци могат да служат. Мислят авторите приживе за „глорията си мунди“, без да мислят, че тя „сик транзит“, докато още не е изсъхнало мастилото. Дайте да се разберем, това че Мира Башева е декларирала, дето „някои от вас са гении”, не значи, че всеки трябва да се припознава в тези стихове, хеле пък като й знам скепсиса на Миряна. Гениите обикновено са разсеяни, неподредени, непресметливи. И не се мислят за гении. В това е малката разлика. Ама каква разлика, а?! От витринката с плакетчетата и статуетчиците, дето жена ти всяка събота бърше от прах, и натрупаните ти прилежно в кожени папки писмени доказателства, до „Сотбис” и „Кристис”… Мда. Аз ли? Аз архив нямам.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
