„Въздъхнах дълбоко и гледайки го право в сивите, морски очи, дадох наведнъж информацията, която и без това щеше да измъкне от мен.
– Българин съм. От България. Това е далече. Учил съм в Лайпциг, работил съм къде ли не, също и тук, в Росток. Обикалям местата, където съм бил, дълго е да ти обяснявам защо. Парите ми стигат. Тук ми харесва. Разбипрам диалекта ви, но по-добре разбирам саксонския. Лайпциг е в Саксония. Нищо не разбирам от риболов. Супата обаче е добра. Бирата не струва.
– Саксония, а, това е хубаво. – въздъхна той. – Аз съм от Саксония. От Драшвиц при Лайпциг. Имам сестра там и племенничка, ето…
Той порови в портмонето си и ми подаде фотография: момиче на седемнадесет-осемнадесет, с плитки. Нищо особено. Понеже очакваше да му кажа, че е много мила, казах му го.
– Саксония, хубаво… – повтори той – По-хубаво от тук. По топло. В България има ли сняг?
Излъгах го, че в България никога не пада сняг, защото е на юг. Съвсем друг меридиан.
Така или иначе представите му бяха такива. След като се оказа, че не е син на Океана, ми стана по-симпатичен. Въпреки това нямах охота за разговор. Реших да извикам пирата и да си платя.
– Бирата не е хубава тук, в Саксония е по-хубава. Пиеш ли допелкорн? Черпя.
Е, добре, съгласих се да изпия един допелкорн, но само един. Бирата на нищо не прилича, пък и навън е такъв студ.
– В България има ли бира?
Отговорих, че има, но е по-калпава и от тая тук и за да вдигне пяна, трябва да я солиш със солницата. Това му се видя странно. Казах още, че за сметка на това в България има шнапс, сливовица, той е къде-къде по-хубав от допелкорн и вината са по-хубави. И че в България не пият шнапс на голо, а със салата. Шоп салат. Обясних, че шопският диалект е сочен като саксонския. Той попита шоп ли съм. Казах не, не съм, но разбирам шопски и всичките ми приятели са шопи. Той съвсем се отпусна и ми заговори на саксонски диалект. Каза, че името му е Ханс, минал е шейсетте и е майстор-дърводелец. От трийсет и толкова години е женен за една оттук, (фишкопф, рибешка глава) и само два пъти си е ходил в Драшвиц. Правеше му удовлолствие да говори саксонски, всички думи, в които имаше “г” изговаряше с “ж” и “х” с “ш”. Впрочем, не изговаряше, а ги пееше.
– И кафе не знаят да правят тук – каза накрая с пренебрежение – сипват горещата вода направо върху кафето. Пфуй!
– Пфуй! – съгласих се аз.
– Обаче още няколко години и край! Само да дойде пенсията. С Хелга отиваме в Драшвиц. Деца нямаме. Там е по-добре. Ще купим градинка. – После изведнъж помръкна, погледна ме и измърмори полувиновно: “Хаймве!”
Хаймве? Боже мой, това е!
Не носталгия, не мъка по родината, а “боли за вкъщи”.
Този човек седеше тук, пиеше допелкорн и изпитваше хаймве. И имаше нужда да сподели своето хаймве с мен, нали съм бил в Саксония, нали не обичам тукашната бира, нали знам! Саксонската е по-хубава. Въобще всичко там, в Саксония, е по-хубаво. Това е то: хаймве.”
© Виктор Пасков, „Хаймве” (откъс)
AFISH.BG
