Дали обичаше Клод? Хвърлила се бе на шията му само за да изживее и тя “голяма любов”; възхищението й към него беше пак способ да противостои на Пиер. Но всичко това й носеше непрестанни страдания, пред които и Франсоаз, и Пиер бяха безсилни.
Ама че каша, помисли си Франсоаз, и сърцето й се сви.
Елизабет бе станала от масата, танцуваше, с подути клепачи и присвити устни. Франсоаз усети как я жегва своего рода завист. Чувствата на Елизабет може и да бяха измамни, може да беше измамно и призванието й, може да бе измамен й целият й живот – но сегашното й страдание беше бурно и истинско. Вгледа се в Ксавиера. Тя танцуваше, леко отметнала глава назад, с прехласнато лице; тя все още нямаше живот, за нея всичко беше възможно – и тази упоителна вечер съдържаше обещанието за безброй незнайни упоения. И за девойката, и за жената с наболяло сърце, мигът притежаваше остра и незабравима сладост. Ами аз? – помисли си Франсоаз. – Зрителка. Ала джазът, вкусът на уискито, оранжевата светлина – те не бяха само зрелище, от тях трябваше да се изгради нещо. Но какво? В разбунената и напрегната душа на Елизабет музиката полека се превръщаше в упование; Ксавиера пък я зареждаше с пламенно очакване. Единствена Франсоаз не намираше у себе си нищо, което да се съчетава с вълнуващия глас на саксофона. Потърси някакво желание, някакво съжаление – но зад нея, както и пред нея, се простираше само сухо и ясно щастие. Пиер – никога името му нямаше да породи болка. Жербер – вече не й трепваше за Жербер. За нея вече нямаше нито риск, нито надежда, нито страх – нищо освен това щастие, върху което дори нямаше власт: с Пиер не беше допустимо никакво недоразумение, никое действие не би могло да е невъзвратимо. Ако някой ден пробваше да го нарани, той дотолкова би я разбрал, че щастието отново би се прихлупило около нея. Тя запали цигара. Не, не откриваше нищо освен абстрактното съжаление, че няма за какво да съжалява. Гърлото й бе свито, сърцето й биеше малко по-учестено от обичайното, но тя дори не бе в състояние да повярва, че искрено е уморена от щастие; вътрешната несгода не я водеше към никакво възвишено откровение – всичко беше произволност измежду много други, кратко и почти предсказуемо отклонение, което щеше да се размие в покоя. Тя вече не се подвеждаше по стихийността на миговете, наясно бе, че никой измежду тях не е решаващ. В затвора на щастието, прошепна си; но сякаш с вътрешна усмивка.
Франсоаз обезсърчено се вгледа в празните чаши, в препълнения с фасове пепелник; беше четири часът сутринта, Елизабет си бе тръгнала доста отдавна, но на Ксавиера не й омръзваше да танцува. Франсоаз не танцуваше и за да минава времето, бе прекалила с алкохола и цигарите; главата й тежеше, цялото й тяло бе изтръпнало от сънност.
© Превод от френски: Мария Коева
AFISH.BG
