*
Горе, на Черковното кафене, до разтворения прозорец седят кърсердаринът Мурад бей и Велико кехая. Беят е намръщен, мълчи и замислено смуче чибука си. Но Велико кехая е весел, той ходи из стаята, размята дъното на широките си шалвари, час по час вади от пъстрия си копринен пояс голям като топка часовник, поглежда го и пак го скрива. После потрива ръце и дума:
‒ Всичко е наредено, бей ефенди; гледай си работата, вълкът е в капана…
На масата пред кърсердарина са сложени две кърпи: бяла и червена. Това са условните знаци за сеймените, скрити в пусия. Ако беят развее от прозореца бялата кърпа, това значеше милост, ако развееше червената, значеше смърт. И те чакат и поглеждат към улицата. Никой не се вижда. На портата не е излязла Рада, нито Мустафа се вижда да иде. Велико кехая не може да се стърпи и се завтича до къщи.
‒ Е? ‒ пита беят, когато той се връща.
‒ Всичко е наред. Облякла се е в най-хубавата си премяна, ален атлазен елек, синя джанфезена рокля. Също тъй, както беше се облякла, когато я пратихме в планината. И жена нали е ‒ гледа се в огледалото, пише веждите си и се смее.
‒ Какво ще се смее ‒ казва сърдито беят, ‒ не знае ли какво има да стане?
‒ Знае, как да не знае.
‒ Ти каза ли ѝ всичко?
‒ Хм… всичко не ѝ казах, можеше ли? Ама не! Всичко ѝ казах, всичко. Ефендим, не бери грижа, работата е наред.
Минава още час. Никой не иде. Велико кехая тича пак към къщи, бави се там сега повече и най-после се връща.
‒ Е? ‒ пита беят.
‒ Остави се, сега пък друго. Плаче. Дохождала оная вещица, майка му. Аз да бях я сварил, щях да я науча нея. Дохождала, ефендим, и кой знае какво ще е набъбрала. Сега чупи ръце и плаче. „Не давам, вика, косъм да падне от главата му. Ще му пристана, ще избягам с него в планината!” Ах, жени, жени! Тъй са те. Нейсе. Наредих я. Ще излезе. Ей сега ще я видиш на портата…
Кърсердаринът глади брадата си и мълчи. Сини кръгове от дим се огъват и вият около главата му.
Но ето: Рада стоеше на портата, отдолу идеше Мустафа. Кърсердаринът и Велико кехая тичат към прозореца, крият се зад пердето, гледат със затаен дъх.
Мустафа върви по средата на улицата. Върху покриви, върху овошки грее слънце. Далеч в дъното на улицата се виждат планините, където Мустафа беше цар. Няма оръжие по него. Но как е пременен! Дрехи от синьо брашовско сукно, сърма и злато. Тънък и висок, малко отслабнал, малко почернял, но хубав и напет. В ръцете му броеница от кехлибар и стрък червен карамфил ‒ броеницата от бея, карамфилът от Рада. Той е близо, гледа към Рада, гледа я и се усмихва.
Беят мачка бялата си брада и дума:
‒ Какъв юнак! Какъв хубавец!
‒ Кърпата, бей ефенди, кърпата! ‒ вика Велико кехая.
‒ Какъв юнак ‒ повтаря беят унесен, ‒ какъв хубавец!
Велико кехая грабва червената кърпа и тича към прозореца. Беят го хваща за ръката:
‒ Не, чорбаджи, такъв човек не бива да умре!
‒ А момичето ми! А честта ми! ‒ вика Велико кехая, отскубва се, отива до прозореца и размахва червената кърпа,
Припукаха пушки. Стъклата на прозорците зазвънтяха, къщите се залюляха, върху земята сякаш падна черна сянка. Шибил се спря, страшен, хубав. Накъса броеницата, но карамфила не хвърли, кръстоса ръце на гърди и зачака. Миг-два ‒ колкото сеймените отново да напълнят пушките си. Остър писък се издигна откъм долната махала. Шибил не трепна. Друг писък откъм портата на Велико кехая. Шибил се обърна: беше Рада. Тя тичаше към него и простираше ръце, като да го запази, той разтвори ръце, като да я прегърне. Припукаха пак пушки. Падна Шибил, падна най-напред на лицето си, после възнак. Падна до него и Рада.
И всичко утихна. Слънцето огряваше камъните на калдъръма. Като петно кръв между двата трупа се червенееше карамфилът.
От Черковното кафене, от прозореца, някой отчаяно размахваше бяла кърпа.
© Йордан Йовков, „Шибил”
„Старопланиски легенди”
AFISH.BG