ОДОБРЕНИЕТО НА ПУБЛИКАТА
Не е ли свещено сърцето ми, пълно с по-светъл живот,
Откакто обичам? Защо ме ценяхте тъй много,
Когато бях по-горделив и по-див,
По-многословен и по-лековат?
Ах! На тълпата допада каквото върви на пазара,
Слугата почита единствено силния;
В божественост вярват само
Които сами са божествени.
КЪМ ПАРКИТЕ
Едно лято само, Всевластни, ми дайте,
Една още есен, да узрее песента ми,
Та после с охота сърцето ми, сито
От сладките звуци, в мен да умре!
Душата, която в живота божествено право
Не вкуси, не ще да намери покой и в Оркуса;
Но ако с най-святото нещо, което
Сърцето ми сгрява, Поезията, нявга успея,
Тогава добре си дошла, тишина на подземния свят!
Ще съм доволен, макар и звукът от моята лира
Да не ме съпроводи там долу; като боговете
Един път живях, и друго не искам.
ЖИТИЕ
Ти също мечтал си за нещо по-висше, ала любовта
Съкрушава ни всички, скръбта по-могъщо ни смазва,
Ненапразно се връща обратно
Нашият път, откъдето е тръгнал.
Нагоре или надолу! Нима не повява в святата нощ,
Където безмълвно Природата готви ни идните дни,
Не повява ли, както и в хладния Оркус,
Любящо дихание?
Това проумях. Ала вие, Небесни, Всесъхраняващи,
Само да знаех, нивга подобно на смъртните майстори
Не ме поведохте
С обич по равния път.
Трябва всичко човек да опита, казват Небесните,
Та утолил своя глад, да се научи за всичко да благодари,
И да разбере свободата
Да поеме накъдето желае.
© Превод от немски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
