Баща му е съдебен следовател, по-късно председател на Върховния касационен съд в София и министър на правосъдието. Стаматов прекарва детските и юношеските си години в Акерман и Одеса. Учи в Южнославянския пансион на Т. Минков в град Николаев заедно с Алеко Константинов и Георги Кирков.
През 1882 г. се установява в София и завършва Военното училище в София (1888), служи като артилерийски офицер в Пловдив и Сливен (1889). Уволнен от военна служба за русофилските си убеждения (1890). Следва право във Висшето училище в София (1893-1895), в Женева (1895-1900), завършва в София (1902). Съдебен кандидат в София, военен съдия през Първата световна война. До пенсионирането си през 1921 г. работи в различни съдебни ведомства в София и провинцията (Кюстендил, Трън и др.). Не подписва нито една смъртна присъда.
За пръв път печата през 1891 г. в сп. „Денница” – стихотворението „Невесел е за мен денят”. В Сливен редактира заедно с Г. Стойнов сп. „Разсъмване” (1891). С А. Страшимиров, Д. Т. Страшимиров и Ст. Руневски редактира сп. „Наш живот”. Публикува първия си разказ „Откога Загорови са щастливи” в списание „Мисъл” (1894, кн. 10).
Пише поезия – „Българска сбирка” (1895) и драми – „Лигурийци. Драматически фарс в 6 сцени” (1910), „Кръв и вода” (публикувана отчасти – 1941; 1961, посмъртно).
Майстор на разказа и кратката повест. Острието на сатирата му е насочена срещу космополитизма на българската буржоазия, срещу военщината, порочността на буржоазното правосъдие, хищническата байганьовска философия на новобогаташа. Книги: „Избрани очерци и разкази т. І” (Солун, 1905), „Скици” (разкази, 1915), „Паладини” (1924), „Разкази” (т. І и ІІ, 1929-1930), „Прашинки” (разкази, 1934) и др. Умира на 09.11.1942 г. в София.
AFISH.BG предлага на читателите си един къс разказ от Г. П. Стаматов, в който са залегнали моралните общовалидни принципи не само на автора, но и на човечеството като цяло:
ПРЕД СВОЯ ГРОБ
Отведоха подсъдимия!
Отведоха го.
Той тръгна машинално, без да сеща земя под краката си.
Публиката наоколо загуби реалност. Мълчанието й по-зловещо от погребение.
Стори му се, че отведнъж са пренесли в средните векове.
Ужаси на високи, каменни, тъмни каземати, мрачно подземие, съдии с маски, безстрастен палач в черно…
Той стъпваше твърдо, леко скочи на колата – а лицето – восък.
За миг дигна погледа – хаос от човешки глави.
Конете полетяха.
Седнал между пазачи – по-скоро приличаше на болен, когото карат в болница, отколкото на свиреп убиец.
Стигнаха затвора.
Пръв път с него се отнасяха вежливо.
Посрещнаха го директорът и надзирателят. Даже строгия ключар.
Сам той – нервен по-рано, дързък, озлобен – кротък.
Голгота смирява.
Въведоха го в килията и хлопнаха вратата, сякаш капака на ковчега му.
Седна на кревата, впи поглед в малкото пространство пред себе си.
Забележи, че е в друга килия.
Не по-лоша от предишната – показа му се – особена, по-изолирана.
Никакъв шум – освен глухи стъпки на часовоя.
Хладен ужас пробягна по тялото му и като гвоздей се заби в душата.
Не издържаха нервите – в очите трепнаха сълзи.
Усети се сам – с крехка, разпокъсана от живота и хората душа и детински ум. В най-важни минути не знае какво да му отговори.
Нахвърлил толкова въпроси – не е решил ни един.
Натоварил го е с тежка задача – а в равносметката – не знае – плюс или минус.
Надникна в своето аз и разбра, че то не му принадлежеше – няма да бъде негово и утре…
Мярна се станалото – кошмар…
Спомни – в съда – погледи на осакатените от него деца.
Не вярваше, че той е направил това.
Друг – вън от него.
Актьор в чужда пиеса – слезе от сцената, отиде зад кулисите, сне грима и се видя.
Публиката си отиде. Сам.
„Осъден на смърт!…”
Знаеше – не бягаше от нея.
Не поиска милост – отказа да подаде жалба.
„Смърт!…”
Никой не се възмути – даже той нищо не каза.
Направи своето – те – тяхното. Кой е прав?… Прав ли е той?…
За кого се принесе в жертва? Вярваше ли, че с една бомба можеше да разруши вековната неправда?
Где са сега хората и книгите – тъй смели и убедителни?
Те отрекоха Христа. С непобедима логика съкрушиха несъпротивлението на злото.
Даже око за око, зъб за зъб – слабо възмездие – нищо не разрешаваща мисъл.
По дявола цялото човечество – щом няма ни един човек!…
Той ги послуша.
Защо сред тая самотия чувствува, че извършеното – право или не – човешко или злодейско – преди всичко не е било негово.
Озверен, с бомба в градината, пълна с деца, нетрепнал пред хвърчащи във въздуха ръчици – болезнено усеща, че тази бомба уби и него – не само тялото – душата. Остана по-безпомощен от децата в градината…
И той – нов Спасител – се почувствува жалък и престъпен Дон Кихот.
Жажда и тъга за живот и слънце затрептяха в гърдите му…
Ще умре!… На 18 години!… И то – убиец. Той, до скоро несмеещ да откъсне крилца от пеперуда в полето.
Продължаваше да гледа.
В тишината на тясна килия падна безкраен мрак – и сред него ясно блещукаше хладния нож на гилотината.
А вън зад дебелите стени кипеше шумът на осъденото от него на смърт човечество.
1930
© Георги П. Стаматов
AFISH.BG
