„Маркизата излезе в пет — помисли Карлос Лопес. — Къде ли, по дяволите, съм чел това?“
Беше в „Лондон“, на ъгъла на „Перу“ и „Авенида“; беше пет и десет. Маркизата излезе в пет? Лопес тръсна глава, за да отхвърли откъслечния спомен, и отпи от своя „Килмес Кристъл“. Не беше достатъчно студен.
— Нарушат ли на човек навиците му, той е като риба на сухо — каза доктор Рестели, с поглед в чашата си. — Знаете ли, много съм свикнал със сладкото мате[1] в четири часа. Забележете тази дама, която излиза от метрото, не знам дали ще успеете да я видите — има толкова много пешеходци. Ето я, имам предвид русата. Дали ще срещнем такива руси и изящни пътнички по време на нашата приятна разходка по море?
— Съмнително е — каза Лопес. — Най-хубавите жени винаги пътуват в другия кораб, това е неизбежно.
— Ех, скептична младеж — каза доктор Рестели. — Аз вече съм надхвърлил възрастта на лудориите, макар че, разбира се, умея да се забавлявам отвреме-навреме. При все това съм запазил оптимизма си и както в багажа си съм приготвил три бутилки грапа от Катамарка, съм почти сигурен, че ще се радваме на компанията на красиви момичета.
— Ще видим, ако изобщо пътуваме — каза Лопес. — А понеже говорим за жени, ето там влиза една, достойна да извиете глава около шестдесет градуса в посока Флорида. Така… достатъчно. Онази, която говори с дългокосия. Изглежда напълно като тези, които ще тръгват с нас, макар че, по дяволите, ако знам как изглеждат тези, които ще тръгват с нас. Дали да пийнем по още една бира?
© Превод от испански: Мария Пачкова
AFISH.BG
