Пийнаха по чашка в първото кафене, а щом излязоха, Джиния усети някаква хладина – преди не беше така – и си рече колко е хубаво, дето лете човек може да се поосвежи с чашка ликьор. През това време Амелия й обясняваше, че който по цял ден не върши нищо, има право да се поразвлече поне вечер, ала понякога става така, че почваш да се плашиш, загдето времето си минава, и да мислиш има ли смисъл да бързаш да живееш, или не.
– На теб не ти ли се случва подобно нещо?
– Бързам само за работа; толкова малко се забавлявам, че не ми остава време да мисля – отвърна Джиния.
– Млада си, а аз не мога да стоя на едно място дори когато работя.
– Но като позираш, не мърдаш – възрази Джиния и продължи да върви.
Амелия се разсмя и отвърна:
– Ами! Най-добре са тия модели, дето карат художника да полудява. Не се ли размърдаш от време на време, той забравя, че му позираш и се държи с теб като със слугиня. Държиш ли се като овца, вълкът ще те изяде.
Джиния й отвърна с усмивка, ала на езика й пареше въпрос – ама много по-силно от изпития ликьор. Затова предложи на Амелия да седнат на хлад и да изпият още по чашка.
– Добре – отвърна Амелия.
Пиха на тезгяха, защото беше по-евтино.
Джиния се поразгорещи и на излизане каза на Амелия, без да се стеснява:
– Знаеш ли какво исках да те питам? Бих искала да видя как позираш.
Поговориха си по тоя въпрос доста, Амелия се смееше, защото, казваше тя, жената-модел, гола или облечена, е интересна за мъжете, а не за някоя друга жена. Жената-модел стои неподвижно, какво толкова има за гледане? Джиния възрази, че искала да погледа как я рисува художникът; никога не била виждала как се работи с бои, сигурно е интересно.
– Не става дума за днес или утре, нали сега нямаш работа. Но обещай ми, че ако отидеш при някой художник, ще ме вземеш със себе си – настояваше тя.
Амелия пак са разсмя и отвърна, че ако е до художниците, нищо по-лесно от това; тя знаела къде са, може да я заведе.
– Но са страшни негодници, трябва да си отваряш очите.
© Превод от италиански: Никола Иванов
AFISH.BG
