“Нагърбвам се с нея не от егоизъм, дете – кълна ти се, да те родя з мен не е забавление. Не се виждам а вървя из улиците с надут корем, не се виждам да те кърмя, да те мия, да те уча да говориш.
Аз съм жена, която работи и има толкова много задължения и интереси – вече ти казах, че нямам нужда от теб. Въпреки това ще те нося, независимо дали ти харесва или не.
Ще наложа тази власт над теб, както тя бе наложена над мен, над моите родители, над моите деди, над дедите на моите деди, на първото човешко същество, родено от човешко същество, независимо дали това му се е харесвало или не. Но никой не подирил мнението му, така то се родило и умряло, след като родило друго човешко същество, комуто не дало възможност да избира, а последното направило същото, милиони и милиони години, докато се стигне до нас, и всеки път имало едно самовластие, без което не бихме съществували.
Смелост, дете.
Мислиш ли, че семката на дървото няма нужда от смелост, когато пробожда земята, за да цъфне под слънцето? Достатъчен е един по-силен повей, за да го отскубне, крачето на една мишка, за да го смачка. И все пак дръвчето цъфти и расте, пръскайки нови семена. За да стане гора. Ако един ден викнеш: “Защо си ме родила, защо?” – аз ще ти отговоря: “Направих това, което вършат дърветата, милиони и милиони години преди мен, и сметнах, че съм постъпила добре.”
Ориана Фалачи, “Писмо до едно неродено дете”
Превод: Божан Христов
AFISH.BG
