“Беше от холовете, където хората седят по турски върху възглавници на пода, отпиват абсент през бучка захар в устата си и разговарят гърлено или само писукат. Наоколо имаше рафтове с книги и върху поставки — ъгловати скулптури от гледжосана глина. Имаше и удобни диванчета, и постелки от бродирана коприна, разхвърляни тук-там под разни лампиони, и тъй нататък. Върху големия концертен роял от палисандрово дърво беше поставена много висока ваза с една-единствена жълта роза в нея, а под рояла — китайски килим с цвят на праскова, толкова мек и дебел, че полска мишка можеше да прекара поне седмица в него, без да си подаде носа навън.
Линдли Пол се облегна на рояла и запали цигара, без да предложи и на мен. Вдигна нагоре глава, за да издуха дима към високия таван, от което шията му още повече заприлича на женска.
— Става въпрос за нещо съвсем дребно — небрежно подхвана той. — Всъщност не знам дали си струваше изобщо да ви безпокоя. Но така или иначе, реших, че бих могъл да взема някого с мен. Трябва да ми обещаете, че няма да размахвате пистолети или нещо подобно. Предполагам, че носите пистолет?
— О, да — отвърнах. — Да.
Гледах трапчинката на брадичката му. Човек можеше да загуби стъклено топче в нея.
— Е, не бих желал да го използвате, нали разбирате, или нещо от този род. Просто имам среща с двама мъже, от които ще купя нещо. Ще нося малко пари в брой.
— Колко пари и за какво? — попитах и запалих една от собствените си цигари с една от собствените си клечки.
— Но как може…
Усмивката му беше приятна, но спокойно бих заврял юмрук в нея, без да изпитам угризения. Мъжът просто не ми харесваше.
— Става дума за поверителна услуга, която правя на мой приятел. Не бих искал да навлизам в подробности.
— Значи искате да дойда с вас просто за да ви държа шапката — предположих.
Ръката му трепна и върху белия маншет на костюма се посипа малко пепел. Това го раздразни. Той го изгледа намръщено, а после изрече тихо, като султан, който предлага копринен клуп на някоя от жените си, чиито номера са му омръзнали.
— Надявам се, вашата безочливост не е предумишлена.
— Надеждата крепи човека — отвърнах. Известно време ме гледа втренчено, а после каза:
— Много съм склонен да ви фрасна кроше в носа.
— Така е по-добре — рекох. — Ще се наложи първо да потренирате малко, но ми допада борческият ви дух. А сега да поговорим делово.
Раздразнението все още не го бе напуснало.
— Търся телохранител — рече студено. — И частен секретар да имах, пак не бих му поверил всичките си лични дела.
— Ако работи постоянно за вас, ще ги научи. Ще ги знае отзад напред и отгоре надолу. Но аз съм нает само за един ден, затова се налага да ми кажете. За какво става дума? Изнудване?
След доста дълго мълчание той рече:
— Не. За огърлица от нефрита „Феи Цуи“, която струва поне седемдесет и пет хиляди долара. Чувал ли сте някога за нефрита „Фей Цуи“?
— Не.
— Ще си налеем малко коняк и ще ви разкажа за него. Да, ще си налеем по малко коняк.
Той се отлепи от рояла и тръгна като балетист, без да движи тялото си от кръста нагоре. Изгасих цигарата и подуших въздуха. Стори ми се, че усетих мирис на сандалово дърво, а после Линдли Пол се върна обратно, като носеше приятна за окото бутилка и две конячени чаши. Сипа по напръстниче във всяка и ми подаде едната.
Обърнах я наведнъж и го зачаках да спре да клатушка капката коняк под носа си и да заговори по същество. Мина доста време, докато се накани. Започна със сравнително любезен тон:
— „Фей Цуи“ е ценен сам по себе си. От него вече има много малко неразработени находища, количествата „Фей Цуи“ са съвсем незначителни, разработените находища са изчерпани преди стотици години. Моя приятелка притежаваше огърлица от този нефрит. Петдесет и едно инкрустирани зърна китайска изработка, всички съвършено еднакви, по около шест карата всяко. Преди известно време огърлицата беше открадната при грабеж. Взеха само нея и ни предупредиха да не съобщаваме в полицията, нито на застрахователната агенция, а да чакаме да ни се обадят по телефона. Така се случи, че тогава придружавах дамата, което е една от причините да поема риска с откупа. Обадиха се след няколко дни, определиха цената — десет хиляди долара, и времето — тази вечер в единайсет. Все още не знам мястото. Но трябва да е някъде сравнително наблизо, някъде около Палисадите.
Погледнах в празната си чаша и я разклатих. Сипа ми още мъничко. Изпратих го при първата доза и запалих нова цигара, този път от неговите — чудесна „Вирджиния“ с личния му монограм върху хартията.
— Кражба на бижута с цел откуп — рекох. — Изисква добра организация, защото иначе бандата няма да знае къде и кога да действа. Обикновено хората не излизат с ценните си бижута, а когато го правят, носят имитация. Нефритът трудно ли се имитира?
— Като материал не — отвърна Линдли Пол. — Като изработка… необходим е цял живот.
— С други думи, материалът не може да се прешлифова — рекох, — което ще означава, че не може и да се продаде, освен за минимална част от стойността й. Следователно бандата може да разчита само на откуп. Според мен няма къде да мърдат. Само че много късно сте се сетил да си търсите телохранител, господин Пол. Откъде знаете, че ще преглътнат присъствието му?
— Не знам — отпаднало отвърна той. — Но не съм и герой. Не обичам самотните разходки по тъмно. Ако номерът мине — мине. Отначало бях решил да отида сам, но после си помислих: защо да не скрия някого отзад в колата, за всеки случай.
— В случай че ви вземат парите и ви пробутат празен пакет? Как бих могъл да го предотвратя? Ако скоча и започна да стрелям, а пакетът наистина е празен, никога вече няма да видите огърлицата си. Посредниците няма да знаят кой стои зад бандата. Ако пък не се открия, те ще са изчезнали, преди да видите какво са ви дали. Дори може нищо да не ви дадат, а да ви кажат, че ще си получите стоката по пощата, след като проверят дали парите не са белязани. Те белязани ли са?
— Боже господи, не!
— А би трябвало — изръмжах. — Вече може да се направи така, че знаците да се откриват само с микроскоп или на черна светлина. Това изисква апаратура, което ще рече — ченгета. Добре, ще си опитам късмета. Моето участие ще ви струва петдесет долара. Най-добре да ми ги дадете сега, в случай че не се завърнем. Обичам да пипам пари.
Стори ми се, че широкото му красиво лице леко пребледня и лъсна.
— Да пийнем още малко коняк — бързо каза той.
Този път напълни чашите като хората.
Седяхме и чакахме телефонът да позвъни. Получих си петдесетте долара, с които да си играя.”
Превод от английски: Правда Митева
AFISH.BG