В ПЕРСПЕКТИВА
Някой ден ще стана на себе си квартирант
някой ден ще се науча да шия гоблени.
Ще пека курабийки, поръсени с антиталант
и ще си спомням живота си извън мене.
Ще се науча да правя любимия ти сладкиш,
без да знам дали изобщо обичаш сладкиши.
Някой ден ще пътувам до Агра, до Лима и до Париж.
Сам-сама може би. Но засега само си пиша.
Някой ден ще започвам деня си с добри новини,
заструили от собствения ми чернобял телевизор.
И прогнози ще гледам, без да знам дали падат слани
извън себе си като спра някой ден да излизам.
Ще съм къщовница, незавързала черния пес,
недопускаща близост, но пък приемаща гости.
Ще те хапят очите ми пряко на думата “Влез”
и слънцата във мен ще залостя с две ребрени кости.
Няма място за тебе да има в моята многоетажност.
Някой ден ще стана на себе си наемодател.
Не и днес, по дяволите – днес си ми важен
като малка любовна бележчица без получател.
*
Под на небето синкавия чул
светът саката кранта разиграва.
И пред изтъркания му цървул
отива си прехвалената слава.
Царе, деспоти, паднали жени,
империи, землянки, катедрали.. –
изрежда преди сън светът броилка
човешки страхове и идеали.
Над кланица, над храм, над всеки вход
„Sic transit gloria mundi“ е изписано.
И смешен ми е целия живот,
защото е висок, а аз съм в ниското.
Лирично отклонение пълзи
по глезена на мургавото време.
В маслинените му очи сълзи
това, което няма да ни вземе.
Светът подрънква шарено дайре
с безбройни пръсти. И се ражда ритъм-
поля и паша, кладенци, море-
това се чува. И ще го изпитам.
Светът върви и тегли своя хал
суров, препечен. Лунно калайдисан.
Понякога усещам – в мен е спрял,
но само за да продължи описан.
На прага на деня едно хлапе
усмивка от неделята ми проси,
протегнало очите си напред.
Не питам кой е. Зная, че е Господ.
LA CITTÀ ETERNA
Имам чувството, че е змия, свлякла кожа насилствено
тази година, още извиваща тялото си живачно.
Всички пътища водят към пропасти самоубийствени,
не към Рим, но това едва ли изобщо за някой е важно.
Всички релси са два по два паралела излъскани,
на които ще сложа обвивка меридианова
и главата ми – мъничък глобус, от жар ще се пръсне –
отдавна за Рим никакви влакове не са минавали.
Имам чувството, че е сатир продавачът на семки,
ала устата си занимавам само с мълчание.
Всички пътища водят далеч от прохладните сенки
и нимфите на изречените любовни признания.
Нямам път. А Рим на безпътните не се случва
и ще трябва в средата на нищото сам-сама да живея.
Самотата е дъвка, залепила клепачите кукленски,
зад които безславно се срутва един Колизеум.
© Елена Денева-Трифонова
AFISH.BG