Днес (по стар стил) е Видовден. На кого не се е случвало да бъде разочарован, наранен или пренебрегнат… Като човешки същества, освен радостта и удоволствието, добре познаваме яростта, гнева и омразата. Съзнанието е съюзникът на гордостта. А предразсъдъците също са в изобилие.
В народната митология Вида е своеобразният образ на възмездието. Тя разделя правото от грешното, а денят се приема като еманация на Страшния съд. Хората вярват, че дори и да има забавяне (забравяне) на правдата, тя идва на Видовден и тогава сметките се уреждат: „Господ забавя, но не забравя!”.
В Сърбия хората отдават на днешния ден особена почит, защото местните вярват, че тогава се случват значими за страната им неща. У нас Видовден не е толкова празничен, а е по-скоро възможност да се направи равносметка, да се потърси отплата и възмездие за действия и думи, които ни нараняват и обиждат. Народното вярване, че градушките идват като отмъщение за грехове, е довело до представата, че на Видовден ще излязат наяве всички сторени злини. Оттам е и предупреждението: “Всяка коза за свой крак, но като дойде Видовден, ще видим!”. И дълбоко в себе си вярваме, че това ще бъде така.
На Балканите, за разлика от останалите географски (западни) ширини, живеят по-особени народи. Нравът им е доста по-буен, много по-темпераментно изразяват чувствата си, в това число и онези, които не са за показ и пример. Ние, българите, не сме чак толкова крайни в лошотията. Тук вендетата като цяло остава непозната, кръвното отмъщение не е заложено в гените ни. Нас предимно завистта и злобата ни мъчат. Ядат ни отвътре, не ни дават покой.
„Ще дойде Видовден!“, казваме си. „Ще видите!“. „Ще видим тогава кон боб яде ли!“. Речникът ни е пълен с полу-клетви, които действат като балсам за душата в мига, в който бъдат изречени. Почти не познавам човек, който да не ползва подобни изрази. Всеки има своето основание да се сърди на някого, да възприема бивш приятел за враг и да намрази доскорошна любов.
Нашата агресия обикновено е тиха. Нашето желание за мъст е поставено под условие – оставяме на времето да отсъди правдата. Езически се осланяме на благоволението на съдбата и на невидимите сили, които след градушката ще накарат слънцето отново да изгрее на небосвода.
„Прости!“ и „Простено!“ на Сирни Заговезни няма нищо общо с Видовия ден. Непростимите за (от) нас неща остават в ръцете на незримото, но сигурно бъдещо възмездие, на което няма да спрем да се уповаваме.
Заровените томахавки са най-опасни. Скритите пушки винаги гърмят в най-неподходящия момент. Рано или късно нещото ще се случи. Свикнали сме да живеем с очакването на някаква справедливост, която ни се дължи, която просто ни се полага заради едната наранена гордост от обидна дума или постъпка. Ще се случи нещото. „Ще видите!“.
Кога? Този въпрос ни мъчи нас, той не ни дава мира и продължава да ни яде отвътре.
Добромир Банев, AFISH.BG
