Дъщеря ми е учител. Детски учител. Скоро трябва да навърши 30. Днес можеше да е журналист или издател, но избра да бъде учител. Избра да роди двете си деца, докато завърши двете си висши образования, и да се посвети на децата на други родители. От деня, в който ми каза, че единствената професия, в която вижда смисъл за себе си, е да бъде учител, разбрах, че моята дъщеря е пораснала. И тя наистина го направи. Затова днес ще бъде „разкъсана” между емоциите от първия учебен ден на моите внуци (в детската градина и в училище) и собствената си учителска отговорност.
Такъв е 15 септември за всеки български учител, който се старае да бъде и родител. Но това е усмихнатата част от празника. Другата, тъжната, за съжаление, не избледнява като кратък миг, а тежи като сянка над неуморимо реформиращото се българско образование. От 40-50 години сме свидетели на нови и нови учебници, нови и нови програми, нови и нови идеи и закони, ала по-добре не става. Децата са все по-неграмотни, все повече училища пустеят, а истинските учители, намерили себе си в тази професия са все по-малко. Защото така и не намираме пътя. Системата е сбъркана от… реформи. Отношението към професията и личността „учител” е сбъркано. Сбъркан е моделът „родител-дете-педагог”. Оттам тръгва всичко.
Преди няколко дни моята дъщеря сподели на страницата си във фейсбук следната публикация от сайта uchiteli.bg:
„Аз съм детски учител и от мен се иска да науча децата на възпитание тогава, когато техните родители сутрин поздравяват мен с половин уста и дори не остават в градината, за да се сбогуват с децата си, а бързат да им обърнат гръб.
Аз съм детски учител и от мен се иска да науча децата на самостоятелност тогава, когато техните родители сутрин набързо ги събличат, нервно им събуват обувките и още по-нервно им нахлузват пантофите.
Аз съм детски учител и от мен се очаква да нахраня децата с мюсли, овесени ядки и крем супа тогава, когато те кротичко ми казват, че у дома ядат сандвичи, пица и пържени картофки.
Аз съм детски учител и от мен се иска на науча децата на обноски тогава, когато едни са научени да се хранят с крака на масата, а други – да ги гонят с лъжица из стаята.
Аз съм детски учител и от мен се изисква да науча децата на стихчета и песни, приказки и гатанки тогава, когато същите тези деца, отново тихичко и кротичко ми казват, че вечер не ги приспиват, четейки им, а с игра на таблета…”
Ето, за тази тъжна част от празника ми е думата. Не букетите и новите дрешки правят 15 септември празник. Прави го отговорността. Когато си родител, една от отговорностите ти е да научиш детето си, че пред учителя, науката и училището се благоговее. Когато си учител, носиш отговорността ежеминутно да даряваш знания, умения и топлина, без да чакаш отплата. А когато си част от „шапката на системата”, отговорността ти е да осигуриш спокойствието на всичко това да се случва, без да се налага да обясняваш реформите си.
Отговорността не е нещо, което идва и си отива случайно. Тя се възпитава, на нея трябва да те научат и вкъщи, и в училище. Ако я има неизменната отговорност в образователната система и в обществото ни, училището ще бъде институция с авторитет; няма да има пребити учители и ученици; двойките на матурите ще бъдат по-скоро прецедент, а на 15 септември всеки ще си спомня за своите учители с любов. Моята дъщеря и досега помни любимите си учители, защото й дадоха много. Пожелавам си го и за моите внуци…
На добър час на всички ученици и учители в България, честит първи учебен ден!
Виолета Цветкова, AFISH.BG
