“Моята героиня Джейн решително се чувства зле. Гримът ми отнема часове, за да добия нейното пострадало лице, сенките й на изоставил се човек, изгубения й поглед. Рисуват ми сумати малки венички, за да акцентират върху прозрачния й вид на страдаща от болки в главата. Има трогателни сцени, които ме привързват към Джейн. Отказвам да хвърля поглед на суровия материал, както ми предлага Клод. Достатъчно ми е трудно да се гледам в огледалото… Точно това – краткотрайното минаване от неизмеримата мъка към радост в очите търси да улови, да запечата у мен Льолуш. Един скоростен преход от дъжда към слънцето, от сянката към светлината. Освен жертвения хълм имам и други малко „по-сложни“ сцени за снимане. Като например сцената на целувката. Нямам никакъв проблем с моя партньр. Напротив. Джеръми Айрънс е хубав, неговият лек английски акцент е очарователен и връзката помежду ни е хубава. Тъй като никой не ми обясни дали трябва наистина да се целунем, аз сама избрах да го целуна не като на кино. Тъй като Льолуш отдели толкова време да иска от нас истински неща… И освен това нищо не рискувам. Камерите могат само да спечелят… Не забравям да лапна един ментов бонбон точно преди това и отивам. Всичко минава приказно.
На снимачната площадка настроението е празнично. Джеръми, много разнооббразен артист, е донесъл китарата си и вечер ни възнаграждава с малки концерти. По време на снимките си говорим с другите, шегуваме се. И брат ми Брюно е тук. Поканих го в Мароко със съпругата му. Когато не съм изсушена някой дълъг ден сред пясъците, прекарвам чудни вечери с тях.
С Джеръми сме близки. Той ми помага по време на снимките. Води ме, когато блокирам някъде, когато не зная как да кажа някоя фраза или да изиграя определена ситуация. Нашите слабости: неговите трудности на френски, моите трудности като актриса ни сближават. И нашето разбирателство не закъснява да се превърне в повод за разговори на снимачната площадка.
Две седмици след снимките целият екип отново се събира в Лондон, на вечеря. Щастлива съм да видя пак Джеръми. На раздяла с него се целуваме за сбогом. На следващата сутрин целувката ни е на корицата на всички английски вестници. С описания кои от кои по-нежни. Първата ми реакция е да се смея. Почти съм поласкана. Има и по-лоши варианти за мъже, с които пресата би могла да ме свърже. Въпреки случката ние се срещаме във Франция, в Париж и слуховете, които ни свързват, стават още по-живописни.
Приятели сме. Не сме двойка. Статиите и снимките в световната преса завършват, като приключват връзката ни. Сега не трябва да се виждаме въобще. Още веднъж трябва да понасям непоправимите поражения, извършени непринудено от медиите.
С Клод Льолуш също създадохме специална връзка. Снимачните седмици ни сближиха и ние успяхме да съхраним нашите приятелски отношения.
Той искаше да ми направи незабравим подарък… кученце, което кръстих Текила. За много кратко станахме неразделни. Нося я с мен навсякъде. Включително и на турнета. Даже имаме малък ритуал. След всеки концерт изтощена се хвърлям на земята, а Текила в същия момент се търкулва до мен с четирите лапи във въздуха. Тя е моята любов, моята хубост, моето ангелче.”
© Превод от френски: Лилия Стамболова
AFISH.BG
