ИРЕН
Наведен на пейка самотна, седях уморен,
Сред някакъв шумен и стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата пред мене в стохилядни град,
Наведен, на пейка самотна седях уморен
И мислех за тебе, Ирен!
Аз мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен.
Как пътя ми с тръне съдбата на веки посла,
А сивата Грижа наведе над мене крила
И мислех в забрава, тъжовен и блед, примирен,
За моята младост, Ирен.
Припомних си вашето знаме и празнични ден,
Ръцете, косите и твоите бледи черти:
На ранна бе смърт обещана, обречена ти!
Припомних си светлото знаме и празнични ден –
И горко заплаках, Ирен!
А после: и тъмния креп над вратите развен,
Воал и кандило… и бледно и строго лице, –
И твойте за път безнадежден скръстени ръце!
Припомних си тъмния креп над вратите развен,
И плаках за теб, Ирен….
И ето – в разгара ликующ на слънчеви ден –
Аз пак се намерих сред стар булевард непознат,
Ехтеше тълпата безгрижна в стохилядни град,
А тъжен – в разгара ликующ на слънчеви ден –
Аз плачех за тебе, Ирен.
ЕСЕН
Есента ме приспива. И пурпурни валят листа.
И плаче над мене, и плаче с листа Есента.
Бленувам в долини над блед акварелен ковйор,
Жадувам на съне, кат зърно под снежен покров,
Стоцветната пролет в морави и слънчеви плам,
В дълбоки долини на век съм забравен и сам.
На колене припаднал, молящ се на тъмни скали.
Исполински лес дебри разгръща, подига ръце.
Кат мене пронизан на Есен от злите стрели.
Угасни и ти в тия долини, пламтящо сърдце !
Виждам: вихрите птици гигантски далеко подгонват.
Огромните свещи потухват: брезите оронват
Листа многоискри, димят белорунни мъгли.
В подземия слизам по стълби мъхнати скали,
В подземия слизам, покрива ме, плаче с листа
Покрива ме, плаче над мене с листа Есента.
НОЩНA БУРЯ
Заплака бурята, дървята като живи вън
Зашаваха със хиляди ръце, и в моя сън
Прозрачното разпръсна се видене,
В колибата загасна огънят, и кат пчели
От кошер златни искри в тихо песнопене
Изхвръкнаха над немите скали.
А бурята бе страшна в мантия от облак и мъгли,
И неизказано могъща, стара и печална,
Над меден рог тръбеше – вечна, безначална.
– Стори ми се – гиганти някакви разбиват
Там древен замък, чупят ключове, прегради свиват
И викат те: „Гасете факелите!” и със звън
Стъклата падат многоцветни, а отвън
Блестящ, и многолики мълний
Земници – в паяжина, влажни – озаряват
И мрачните чела и брони позлатяват;
И сякаш бъчви с вино или злато пълни
Търкалят там гигантите на хиляди страни
И с грохот ги прехвърлят през назъбени стени –
А в пръстите на някоя желязна ръкавица,
Забравена от рицаря в последни пир,
Укриват се тревожно малките карлици, –
И сводове кънтят и тръпне целий мир . . .
ЗМЕИЦА
На сърце ми си легнала ти, като люта земица…
Развържи ми ръцете, нозете, счупи ми оковите!
О, дай пак да размахна аз мъжка десница,
и в треви да излея, да стъпкам оковите.
Отвори на очите ми мъртвите клепки,
развържи, разтури ми магиите;
или пак превърни ме в жарава и пепел,
като прах ме развей по стихиите.
Не целувай ме жадно до кръв ти по устните,
не изсмуквай и сетния сок от сърцето ми;
аз съм станал веда, от живота напусната,
като свещи – сир восък – са жълти ръцете ми.
Отпусни ме да бягам от теб, самодивата!
Че не съм аз овчар, ни царят от замъка.
Та на змей ме превърна ти – до половината.
Виж ме – месо човешко съм, другото – камък е…
Развържи, разтури ми магиите,
че мъртвец ме оплака жив майка ми, клетата.
Че стои на колени невястата в нивите,
съжали се над малкото, виж го детето ми!
Не се радвай на техните сълзи, на моите,
че те чака възмездие тебе, жестоката!
Но не бягай, къде ме оставяш в усоите,
ах, без тебе, в ръце на съдбата – безоката!…
ЛАУРА
Ти си кат пъпка от кремова роза, Лаура…
О, роза през зимните нощи с виелици снежни и буря.
Когато цветята цъфтят по стъклата,
И клона безлистен трепери.
Докоснах аз с кремова роза кристалните двери.
– Събуди се, небесна невесто заспала! –
Аз леко преддвери докоснах… Ти леко повдигна воала
И каза: Как дълго те чаках! Задрямах
под снежната буря.
Твоя глас е виола Кремонска, Лаура.
Когато цветята цъвтят по стъклата
И клона безлистен трепери,
На глуха виола Кремонска аз свиря под светлите двери.
Понесе се вихъра снежен… безмълвна ти спусна воала.
– Събуди се, небесна невесто заспала…
© Емануил Попдимитров
гр. Плевен, 1929 г. Емануил Попдимитров, Стоян Заимов, Екатерина Цветковская, А. Фьодоров, К. Балмонт и Н. Ракитин
Снимка на корицата: “Портрет на Емануил Попдимитров”, худ. Асен Василев
AFISH.BG
