РЕКВИЕМ
1.
Ти неподвижно плъзгаш се над езерото неподвижно,
грижливо пази то следата ти свенлива.
А там, където е приклекнала тъмата,
криле белеят.
На паяжина е подобна любовта ти.
2.
Ти чуваш ли на вятъра риданието погребално?
Настъпи за уроци час. Учи ме
на безболезнено разпадане в необичайната
тревожност.
Тъгата ми подобна е на здрач, пръстта целунал.
3.
Не ще изсичам аз възглаве –
далеч от облаците – за леглото ти.
Но – чудо! – ти растеш, когато те притисна
към разранените си от бодли гърди.
4.
Кръвта ти се преля до капка
в печал, мъждукаща в мъглата на деня,
в роса вечерна:, тя на струйки
пробягва в корените на косите ти, където
желания лудуват.
О, пареща тъга! Тъга! Горен от жажда,
снежинките на твоите сълзи преглъщам. Ти
бъди изпепеляващ ме печален вятър –
аз с влага ще те напоя
подобно дъжд.
5.
Нека – длан във длан – вплетем ръце
и ще нахрани слоят тънък на пръстта между им
нещастното подхвърлено, намерено от нас дете на любовта.
Беззвучен шепот те подмами тук,
където, случваше се, ние
седяхме заедно,
съединили – длан във длан -ръце.
Седя в очакване самотно.
И пръст през пръстите ми се пресява.
6.
Да идвам аз при гробищния хълм
и да следя за единението тайно.
Присадката все нявга ще роди
печални плодове.
Да лея сухи сълзи
над камък, означил безмълвието
на опитомената решимост.
Да идвам аз при гробищния хълм,
додето прах не станат и надеждите:,
аз виждам с болката на своето сърце термитите
как ровят се във вътрешности бели
и как изсъхват мравките
из мрежите на мозъчните гънки.
Какво пък, поиграйте там, където
лежи главата. И вземете всичко.
Подскачайте, премятайте се, стражи на смъртта,
по глината, изтрила гланца на косите.
Познавам хълма, който самочинно
е завладян от плевелите. Тук
е гробницата
на нейните опасения тревожни.
7.
Върни й чашата, която нося аз,
когато твоята тъга слепи
изтръгнатия клон.
Пръстта, която сипя аз
върху вика на твоята душа гали:
тя знае преклонението на плуга.
За да не може да те обгори с дъха си – запомни,
че въздухът е закален като стомана
на огъня в каденците неистови.
Не съм аз Феникс. Тихото смирение
пред пламъка й очистителен –
това е завещала урната.
Но няма да замлъкне палещият рев
и локви слънце ще се плискат в пещите,
където е стопен на тялото ти бронза.
Докосването до ръката на живота
ни носи кратковременен покой,
лъжлив като единството
на брашно пресято.
Ти неподвижна остани. И ако тази чаша
пречупи крехкостта на твоите ръце,
не вдигай гробници и разсипи праха
по собствената си пътека.
© Превод: Марко Марков
AFISH.BG
