Вървиме ний самотни на светът,
звезди световни, всяка своя път;
един за други в тайна желба креем,
един за друг — и отчуждени греем:
ти с дивното вълшебство на плътта,
аз с висший бяс душевен — гордостта.
Светът ни гледа в нямо изумлене —
и се чужди от тебе и от мене.
И ний вървим самотни на светът.
Дано не се присрещнем някой път!
Съединени, ний ще угаснеем…
За нас самотност тряба — за да греем.
Алеята е пуста. Дъжд ръми.
Ръка в ръка вървехме ний сами.
Отгде се взе пък тоя дъжд! Ядовен,
разперих аз чадърът си дъждовен…
Усмивки тихи, шалав разговор;
кръстосват се, потъват взор во взор.
Ръка в ръка вървиме ние бавно…
А веч дъждат престанал е отдавно!
Полъхва ветрец; слънчицето грей,
и сякаше над нази то се смей —
че, в залиса на разговор любовен,
ний все вървиме под чадър дъждовен.
На гроба ми изникна щат цветя —
това са мойте песни недопети.
А между тях изникна ще и тя —
от хубави най-хубавото цвете…
Най-хубавото цвете не възпях!
С вълшебен дъх душа ми възхитена
то упои… и в нея с трепет плах
увяхна мойта песен неродена!
© Пенчо Славейков, „Сън за щастие”
AFISH.BG
