ВЕТАРО
Наше село е на баир. От връо се види доло, от доло връо се не види. У доло е реката, у реката дядо поп лови риба. У благ ден си я руча сам, а у пости я пържат в механата с даскало.
Едно време дядо поп и даскало се караа, караа — щеа очи да си изповадят, а сега от них по-големи приятели и у околията нема.
Караа се они по две причини, да кажем: даскало мразеше попо, че не пие, попо мразеше даскало, че блажи. Па като зафана попо да пие, и они се сдобриа, та зеа заедно да блажат.
Нали рекъл некой: „Сговорна дружина и у петок блажно руча“ — те и они така.
У селото има три кметове, двамата са у затворо — третио че иде, като дойдат они да го заместят.
На баиро на връо живеят Дудини, а у доло на крайо — Вутови.
Дуда е най-убава мома у село. Нема кръст, нема половина — от врато до доле равна като бадем за ракия. Само един кусур има, че като говори, подсмърча и си бърка с язико у носо, ама кой това ти гледа. Човек без кусур не може!
Зашнал се е акъло на Вуте по Дуда. Он у доло живее, а мислите му се по връо одат, като овци по каменяк. Она на връо живее, ама чак у доло грее. Като месечинка над вир — и отгоре свети и отдоле свети.
Вуте е пък дълго, тънко и високо — магаре му под четало минува.
Я сал чакам да се вземат с Дуда, да видим каков Крали Марко че се пръкне от них!
То убаво, ама на Дуда баща й каков е… Лелее!
Еднаж улезнал Вуте на Дудини в градината, па се скрил в търняко. Съгледа го баща й, па му окне:
— Чекай, сине, да те питам, що тражиш у овесо!
— Ветаро ми духна капата, та влезох да я зема — отговори Вуте.
— Я тоя ветър, така и така, декато може да ти земе капата от доло, та да я фърли на връо!
— У, тате, оти да не може — обади се Дуда. — Мене оня ден ми грабна шамията, та чак у Вутови на колата на климията!
— Е, па? — запита люто Дудин баща.
— Па слезем язе да я земем, а ветаро духне пак, та ме събори на Вутови зад плевнико, па ми дигне дрехите чак до главата.
— Мълчи мари! — окна баща й. — Тоя ветър едно време ме ожени за макя ти!
© Елин Пелин
СТИХИИ
Можеш ли да спреш ти вятъра, дето иде от могилите,
префучава през боазите, вдига облак над диканите,
грабва стрехите на къщите, на каруците чергилата,
сваля портите, оградите и децата по мегданите –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти Бистрица, дето иде пролет яростна,
разтрошава ледовете си, на мостовете подпорите
и излиза от коритото и завлича, мътна, пакостна –
къщиците и градинките, и добитъка на хората –
в родния ми град?
Можеш ли да спреш ти виното, щом веднъж е закипяло то
в бъчвите огромни, взидани, с влага лъхаща наситени,
на които с букви кирилски пише “черното” и “бялото” –
в избите студени, каменни, завещани от дедите ни –
в родния ми град?
Как ще спреш ти мене – волната, скитницата, непокорната –
родната сестра на вятъра, на водата и на виното,
за която е примамица непостижното, просторното,
дето все сънува пътища – недостигнати, неминати, –
мене как ще спреш?
© Елисавета Багряна
Снимка на корицата: “Вятърни мелници”, худ. Салвадор Дали
AFISH.BG
