ШЕХЕРЕЗАДА
Царят заспива на приказката в средата.
Натежава главата му върху гръдта ми,
сякаш е от сребро и злато лята.
Но аз не смея да се помръдна.
Може би тъкмо сега минава над бездна
и въжето му се прокъсва…
Може би глутница вълци го гонят
и сърцето му бие до пръсване…
Може би единствената, за която копнее,
го докосва в съня с къносани пръсти –
както аз не умея…
Спи, любими.
И стражите вън са заспали.
Аз не спя, аз измислям новата приказка…
Ако млъкна, никой няма да ме пожали –
от най-високата кула ще ме хвърлят в зори…
Само думите ме спасяват,
заради тях в постелята ми лежиш…
Дума след дума, още и още…
Колко му е, ще издържа –
остават ми само хиляда нощи…
© Петя Александрова
КАКТО ТЕ ОБИЧАМ…
Както те обичам и в съня ти влизам
с времето, което между нас тече,
ще ми скъсаш копче, в бялата ми риза
ще запее тънко влюбено щурче.
Както те обичам и щурчето пее
в космоса на моя милостив таван,
ще пропука съчка и ще остареем,
без да знаем с тебе за това.
Както те обичам и подобно спазъм
старостта ни праща своя стар сигнал,
ще умрем за малко, но ще се запазим
в тоя свят каквито бог ни е създал.
Както те обичам, може би се вричам
на звезда, която свършва своя ход.
Може би умирам, както те обичам,
но смъртта е също форма на живот.
© Петър Анастасов
УПОВАНИЕ
В последните лъчи на всеки ден,
в безсъниците на опасни нощи
аз виждам твоя образ, посветен
на обич, на признание и прошка.
Но ти не подозираш, че сега
( и – слава богу – че си доверчива)
аз пак потъвам в своята тъга
и сам не зная накъде отивам.
Дано да се завърна пак при теб,
очите ти отново да погледна,
за да повярвам, че у мен расте
все още вяра – може би последна.
А ако някой в този миг реши
пак в чемерния свят да ме намеси,
ти злобната ръка ще отстраниш,
за да не пусне черната завеса.
© Павел Матев
AFISH.BG
