Нийл Касиди – една от иконите на бийт поколението

Човекът, на когото дължим „По пътя”, книгата която е като панорамно платно на търсенията и намиранията, на истините и заблудите, на огъня и пепелищата през 50-те и 60-те години на миналия век.

„По пътя” е автобиографичен разказ за едно лудешко пътуване с Нийл Касиди по пътищата на цяла Америка и Мексико. Пътуване, изпълнено с авантюри, гарнирано обилно с алкохол и наркотици, описано върху предълга ролка хартия, такова, каквото го е записвал авторът, каквото го е усещал и преживявал, от първа ръка и от първо лице, под силното влияние на джаза и увлечението му по будизма. Издателите не одобряват нито неговия експериментиращ стил, нито тона му, който се доближава до този на социалните малцинства в Америка през 50-те години.

През 1957 г. Viking Press купува романа, а няколко седмици по-късно критиката, появила се в „Ню Йорк Таймс”, обявява Керуак за гласа на новото поколение. Керуак бива издигнат като значим американски писател. Неговото приятелство с Алън Гинсбърг, Уилям Бъроуз, Боб Дилън и Грегъри Корсо става емблематично за бийтпоколението. Неговата слава започва неконтролируемо да расте и впоследствие става причина за гибелта му.

Романите му често биват описвани като идеологически за следвоенното бийтпоколение и той самият бива наричан „кралят на бийтпоколението“, термин, който никога не го е карал да се чувства комфортно и веднъж отбелязва: „Аз не съм битник, аз съм католик.“

Но славата, съпровождаща го до края на дните му, продължава да го коронясва именно като битник, а милиони читатели припознават свои мисли и идеи в неговите думи. Въпреки романите „Подземните”, „Бродягите на Дхарма”, „Самотен пътешественик”, „Видения за Коди” и „Ангели на самотата”, както и останалите му литературни произведения, Джак Керуак остава за вечни времена авторът на „По пътя”. Пътят, който всеки избира сам и го извървява, както намери за добре.

Маргарита Петкова

Потвърждение на истините, които изповядва, можем да намерим в писаното му слово:

В края на краищата… пътят трябва да води към целия свят.
Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни.

Обувките ми са чисти от вървенето под дъжда.

По-добре е да спиш в неудобно легло свободен, отколкото в удобно легло несвободен.

Болката или любовта, или опасността те връщат отново в реалността…

Да намериш нирвана е като да локализираш тишината.

Дали сме паднали ангели, които не искаха да повярват, че нищото е нищо – и бяхме родени да губим нашите любими и нашите скъпи приятели един по един, докато накрая изгубим своя собствен живот за доказателство?

Един ден аз ще намеря верните думи и те ще бъдат прости.

Щастлив. Само по плувки, бос, рошав, в огненочервения зрак на вечерта, пеещ, поглъщащ вино, плюещ, скачащ, бягащ – това е начинът да се живее. Изцяло сам и свободен върху меките пясъци на плажа…

Всичко ми принадлежи, защото съм беден.

Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо Господ е сътворил света толкова тъжен.

Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие.

Защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: “Аууууу!”

AFISH.BG