“Провокативно е заглавието, взето е на заем от Джерълд Даръл и моля нищо обидно да не се търси в него. Случайно научих, че днес е международен ден на учителя. Това с международните дни ми иде малко като пресолена манджа, защото в крайна сметка има неща, които са ежедневни – всеки ден се усмихваш, веки ден казваш някому „обичам те”, всеки ден посещаваш „едното място”, та и учителите всеки ден са учители. Дори през ваканциите.
Няма да правя анализи на професията. За това, че е една от най-благородните и най-трудните, няма спор. Има всъщност, но го подминавам. Не защото нямам мнение, а защото днес не му е ред. Просто ще прелетя през спомените си.
Аз съм учила в една стройна образователна система. Срещу която тогава роптаехме, та знае ли се. Униформите, дисциплината, меренето на косите пред училищната врата като на контролно-пропусквателен пункт, да дойдеш утре с родителите… обаче обличахме всяка сутрин престилките и куртките, явявахме се в 7:30 за започване на задължителната ведрина, подпъхвахме с фибички по-дългите, но недостатъчни за 15-сантиметрови плитки коси, белким ни се размине, а родителите пристигаха и слушаха, и после имаше конско вкъщи. Сега гледам на тези неща като на мил спомен. Не бях от най-дисциплинираните, в първи клас биех момчетата, в трети накарах един съученик да изяде червей (и той го изяде!), в пети… абе случвах на учители. Да, оплакваха се от мен, защото примерно вместо да пиша две страници преразказ, минавах по тънката лайстна, изтипосвайки два куплета по темата. И четях книги под чина, докато изпитваха или преподаваха. Но ми се получаваше и бях отличничка. Случих на учители. Ах, прекрасната Бонка Спасова, класната ми в прогимназията! Всяка сутрин мъкнеше двете си буйни момченца от Руски паметник до Бъкстон, но оставаше след часовете с нас, момичетата, за да ни чете по една глава от книгата „Деветнайсет красиви момичета” и да обсъждаме прочетеното. Без това да й влиза в задълженията. Без да я карат от инспекторат или министерство. Без да й носи някакви точки пред инстанциите.
Възпитаваше ни. И ни възпита. С нея си споделяхме като с майка. Имахме й доверие. Не й се смяхме, когато веднъж пристигна без пола под палтото, защото докато си оправи децата и да не закъснее, беше пропуснала да я облече. Преподава цял ден по палто. Но на математичката Стаменова, която ни скъсваше от подигравки и злъчни подмятания, пишеше наказателни двойки и използваше показалката да удря по чина, улучвайки понякога ръцете ни, не простихме облечената наопаки пола. Всеки час избухвахме в смях, а тя се развихряше в двойкописането. Резултатът е, че намразих трайно математиката. За малко да намразя и физиката в гимназията, защото класният ми Тотев ме остави на поправителен в девети клас, по причина дето не признаваше извинителните бележки от ръководителя на драмсъстава. Директорът Нунев (легендарният директор на 22 гимназия!) обаче го принуди да ми извини отсъствията и така се озовах на поправка. Естествено я взех. Петица имам в дипломата по физика. Ама др. Тотев разбра, че пиша стихотворения, а той самият се оказа изкушен от изящното слово, та трябваше да рецитирам одата му за Левски на училищния фестивал на художествената самодейност. Не се смейте, всяка година имаше такъв. А аз бях първа рецитаторка. Всички бяха убедени, че съм родена за актриса. Слава Богу, че аз не бях убедена, иначе кой знае на коя сцена щях да играя трето храстче от ляво на дясно или като връх на кариерата – слугинчето, дето има една реплика:
„Господарю, гостите додоха”… В този живот трябва да си намериш мястото и да си го знаеш. Пък и ако си тежиш на него… „Дялан камък е Вашата дъщеря” каза на татко учителят по военно обучение полк. Иван Иванов при поредното викане на баща ми в училище, този път, защото ме бяха изловили в пушкома, т.е. да пафкаме дружно в тоалетните. Много престижно занимание, бунт срещу трафарета, свобода, равенство, братство, долу системата, пуф-паф малка стюардеса! Знаеха учителите, от време на време правеха внезапни проверки, просто за да има ред и порядък. Та така изгорях, за да светя – взех цигарата на Рени от съседния клас, когато влетя проверката, като една Раймонда Диен се проснах пред локомотива на установените правила. Та Военния, както му викахме, тъй каза тогава – където и да я сложат Маргарита, на мястото си ще е. А на мен след това ми каза, ако толкова искаме да пушим, да ходим в кабинета му. О, направихме се на виж ни колко сме велики! С две приятелки и един съученик, отидохме едно междучасие, Военния ни поднесе кутията си „ВТ”, щракна запалката пред всеки от нас. Дръпнахме два пъти и дотам. Не повторихме. Мислите ли, че точно този резултат е очаквал? Защото аз съм сигурна. Сложна работа е възпитанието, собствените деца трудно се поддават, камо ли с една сюрия чужди да ти се получи. Учителската работа не е да влезеш и да си изпееш урока. Ключенце към душичките на децата трябва да намериш. Тогава ставаш за цял живот Техния Учител. Останалите са „и други животни”.
П. П. Честит ден, Учители! Дано е честит и за вас, учителстващи.”
Маргарита Петкова
AFISH.BG
