ПРОЛОГ
Така – пред себе си: Иван съм – българин,
на два етажа съм – с таван и зимници;
под бряста – в спомена – тълпа от дългове:
с торба – за Цветница, с чувал – за Сирница.
Това – по описа, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване – да вдигна гирите
над всички уреди, над всички уроди.
Така – за себе си: поет съм български,
по дух – без жителство, в развод с иконите;
написах някога: “Тъй както с въглена,
така и с думата не става комкане.”
Това – по градуса, е вик, разбира се,
е само предговор, е нещо уводно:
едно разгряване – да хвърля гирите
по всички уреди, по всички уроди.
Назад – през седмици, през кратки възрасти,
живечт картички – добри, ухилени;
по тях – там някакви, издигат възгласи,
а всъщност – дъвчат си, навярно пилешко.
Съвсем болезнено: насън – по пощата,
изпращам славеи на таласъмите –
надежда някаква: да свършат нощите,
да срещна себе си в едно разсъмване.
ДЕМОКРАЦИЯ
Дяволи,
ангели –
хора са хората.
Мярка са –
мерят им на глава.
Толкова тъкани –
кървави,
морави.
Толкова канава.
Толкова мебели. Въглища – толкова.
Толкова печки “Балкан”;
пармени ябълки, парени моркови,
конски консерви,
хрян.
Мярка са.
Мерят им!
Гледам ги – весели.
Спират пред всеки рафт.
Искат си своето –
меляно,
месено.
Няма ли – хапят от гняв:
мръщят се,
зъбят се,
тропат пред празното,
сякаш трамбоват шосе.
После си тръгват – чакат ги празници
с дъх на изпрано жарсе.
Вечер е.
Цялата свети от себе си.
Тихо.
Без ехо.
Без ек.
Тъжните облаци мислят над ребуси
от деветнайстия век.
Хората нищо не виждат:
чантести,
мрежести – мъст в мас;
без да са Дантевци, нито Дантесовци,
имат обществен анфас.
Как да изхъркам:
“Хей, ангели-дяволи,
дайте живота си –
да реша
идва ли времето за изчисляване
не на глава –
на душа!”
Иван Динков и Добри Жотев
ПЕЙЗАЖ
Десет е.
Малко без десет.
На есен е:
тъжно – над локви и ями,
градските лампи – през клони на кестени,
ръсят мухлясала слама.
В дъното на ресторанта съм.
Мрачен съм.
Вестник – издаден в Браила.
Пуша,
тъй както се пуши пред брачен сън:
злостно,
с три пръста,
безсилен.
Хорица.
Разни чиновници.
Чинни са!
Пътници – с път през косата.
Чакат си хлебеца, чакат чиниите:
чакат хранителна вата.
Смешно е!
Страшно е!
Бирена пяница
кипне,
напомни за злоба.
Мои далечни, велики пияници,
плащам,
излезте от гроба!
Келнерът лази в очите ми:
“Пържено?
Печено?” –
целият светлост и святост.
Без да настръхвам,
излайвам гърлено:
“Дайте ми порция патос!”
Гледа ме някак гримирано глупаво.
Другите,
тоест
тълпата,
дъвчат си хлебеца, сърбат си супата –
с няколко устни в устата.
Със съпругата си Бела Цонева и малката Бела
РЕПЕТИЦИЯ
В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.
Така е – и до края – стар съм, стар съм.
В очите ми – депа – съвсем реално
лежат разбити щайги с мемоари.
В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.
Така е – и до края – стар съм, стар съм.
Перото ми – съдбата ми – скрибуца
по ниското на мъжките юмруци.
Такъв ме запомни – притихнал, млечен!
Такъв ме отнеси – безмайчин, вечен!
Това е моят черен сън – без възглас:
сънувам локва на преклонна възраст,
от нея тъжен еделвайс наднича,
разлюбен от последното кокиче.
Такъв ме запомни – притихнал, млечен!
Такъв ме отнеси – безмайчин, вечен!
Мъжете пеят своя зимен епос
с надеждата, че любовта е крепост!
Разбира се, красиво преигравам
начални сцени от оная гавра,
която вечер на трапеза черна
с лицето ни безмилостно вечеря –
все пак показвам – с пръчката на стиховете –
смъртта – и крачката към нея на мъжете.
Кольо Георгиев, Иван Радоев и Иван Динков
РЕПОРТАЖ
Сигурно съм мъртвешки пиян.
Двама в мен си говорят по мъжки.
Изводът е:
под тоя Балкан
мъжкият юмрук не лазят въшки.
Кон в аквариум,
нощният град
скубе тревата на стара болка.
Релсите са железни –
лъщят,
странно предани на всяко болтче.
Помня, че имам деца и жена.
Вятърът ме освирква, облайва.
Спазма.
В дрезгавата тишина
срещу мен се подхилва трамвая.
Сянката ми е някакъв ромб:
в двете посоки
жестоко остра.
Шушне върба.
Изпитият ром
вижда релсите
в цифрата осем.
Кой съм всъщност – от плът и от кост?
Нужна ли е последната лудост?…
Всеки Юда си има Христос,
но всеки Христос си няма Юда!
© Иван Динков, „Лична карта”
AFISH.BG
