„Коминът на старата прадядова къща дими. Извисява някакви нови, бели, като че ли непознати послания към звездите. Поне неразбираеми от мен. Кой ли ги изпраща? Кой ли ги разбира? В едно съм сигурен – старата къща нови думи ни казва. Това е така, може би, защото в нея живее моята малка едногодишна дъщеря. Явно тя ги изпраща. Какво ли казва на тъмното небе и на мразовитите трепкащи звезди? Какво ли е по-различно от моето детско послание, от това на баща ми, от това на дядо ми Никола? И защо толкова ме интересува?
Когато искаш да разбереш някого, то е защото го обичаш. (Бащите много се разтапят по дъщерите си. И обратното. Науката е дала своето обяснение.) Аз толкова я обичам, че искам да й кажа всичко, което знам, да й говоря, дори когато съм излетял през някоя сутрин заедно с лястовиците на юг към звездите. Те вечно са изпращали и посрещали човека. Хладни и топли, изгряващи и залязващи, вечни. Когато аз няма да мога да й говоря, те ще продължат да й изпращат сигнали. Вдигай глава и ги слушай, дъще. Човек, който не гледа небето, е свит, може би – потаен и прикрит човек.
Мило мое момиче,
Твой ще бъде новият свят. И аз едва ли ще мога да го предугадая, да го предположа, за да те запазя и съхраня в шепа, в гнездо, под покрив, завивка и с душа. Ти ще четеш това писмо вече когато си голяма, когато ще знаеш много повече за света, пък и за себе си. Дали няма да ти се стори претенциозно? Повярвай, не искам да е така. Просто искам да ти помогна, за да бъде животът ти пълен, дълбок, сътворителен, умен и красив. Моят бе такъв. И ти ще имаш деца, и ти им напиши писмо. Длъжни сме.
Мое малко момиче,
Имам само един-единствен съвет – запази прадядовата си къща. Не я продавай – поне заради това, че тук майка ти те учи на стихотворението „Аз съм българче…” Дядо ми тук се е върнал от война. Жив. Представяш ли си каква радост е било? Срещнала го е любимата и му е родила двама сина. Тази къща е видяла много скръб и радост. Тя има чардак за поглед, огнище за топлина, цветя за закичване, чемшир за гробища и елха за Коледа. Тя е толкова българска – с чучура, с кладенеца и с масата под сайванта – за раздумка и за ум. Това е Отечеството ти. Знам, че светът ще става все по-малък, но тази твоя Родина ще бъде голяма, ако я чувстваш с цялата си българска емоция, ако разбираш с целия си ум неповторимостта й. Разбираш ме, нали? Ще ти предлагат много пари – но ти не продавай! Аз живея във време, когато големите пари побеждават големите идеи, но вярвам – друг вятър ще задуха в човешкото небе. Аз ще направя в заника на дните си и невъзможното (вярвам, че хората ще са по-мъдри), но ти няма да свеждаш очи. Ще гледаш времето в очите. Някой ще ти каже, че парите са вечни като звездите – зачеркни този човек. Той е Дяволът. Вярвай на онзи човек, който бърза да прави Добро, на онзи, който Променя. Той е Търсачът и Тръбачът. С него бъди, като него прави. И няма нищо страшно, че бързо ще гориш. На всекиго вярвай, не вярвай, че има лъжци. Честността ще спаси света. Манипулацията ще го нарани. Една бяла съседка ще те научи да месиш хляб. Ако от някое твое приятелство останат трохи по масата, ти не ги хвърляй, а ги събери в шепа.
А сега, дъще моя,
Пиши послания на звездите от комина на нашата стара прадядова къща – каква хубава професия за едногодишни!“
Николай Петев, „Не продавай, дъще“, 2005 г.
AFISH.BG
