“Какво може да се случи сега?”, размисли той. “Но ако обичаше жена си, не би го направил!” Запали нощната лампа и с най-голямо старание оправи стаята – изчисти пепелта от цигарата си върху килима, после отиде в банята, изми си ръцете и лицето и среса косата си. Питаше се: “Как би започнало, ако изобщо започнеше, и как ще продължи по-нататък?” “Мис Рейли, каза той пред огледалото, вие сте самотна, мис Рейли, нали? Моля ви, сложете край на това! Не сте сама на този свят. Много хора по света са самотии, но и те не са сами на този свят!”
Седна отново в креслото, леко замаян от очакване и от нещо, приличащо на щастие. Напрегнато очакваше почукването й. Навън, в застлания с килим коридор бе тихо. Дочу бученето на асансьора, но той не спря на неговия етаж. Запали цигара и отвори прозореца, за да не бъде задимена стаята, когато тя дойдеше. Наля си още една чаша, но я изсипа обратно в шишето – искаше, когато заприказва с нея, мисълта му да е ясна. Мислеше за мис Рейли и в съзнанието си я виждаше такава, каквато я бе срещнал в асансьора – блестяща от чистота в колосания си кител. Размисли, дали ще дойде в същите дрехи; в тях тя направо изглеждаше антисептична, като някакво лекарство. Помисли: “Никога, когато се взреш в сияещото и усмихнато лице на някого, не можеш да повярваш, че всички са толкова самотни и че в някоя стая очакват с трепет иззвъняването на телефона! Изглежда това бе причината мис Рейли да каже просто “Добре!” Забеляза, че кракът му нервно потропва по пода и веднага си наложи да престане. “Зад колко ли врати чакат? В колко ли такива полутъмни стаи? Но важното е да не губиш връзката”, помисли той. “Трябва да търсиш близост с хората, дори и да е настъпил краят – този край може да се превърне в ново начало; ако не истинско начало, то поне начало на връщането към изгубената близост; начало на мъчителното заздравяване на раната…”
© Превод от английски: Венцеслав Константинов
AFISH.BG
