„Desafinado LIVE” се нарича лятното турне на джаз певицата Мирослава Кацарова и музикантите Христо Йоцов (барабани), Веселин Веселинов-Еко (бас), Мирослав Турийски (пиано) и гост китариста Николай Карагеоргиев. Както AFISH.BG вече писа, тези дни то минава през Созопол, Бургас, Варна и Пловдив и е посветено на бразилските ритми. Малко преди лятната обиколка се срещаме Мира в столично кафене и си бъбрим за… лятно време и боса нова, разбира се. Но пловдивчанката е колкото лежерна, толкова и сериозна в обясненията си за своето увлечение:
„Това са опити да осъвременим един стил в музиката, който вече е на повече от пет десетилетия – казва Мира Кацарова, която от 15 години води и предаване за бразилска музика по „Джаз ФМ радио”. – Затова за концертите сме подбрали някои класически музикални теми, но и композиции на съвременни бразилски автори. Прииска ми се да илюстрирам и да направя нещо като пътешествие във времето, което да е свързано с боса нова музиката. Защото нейната история е богата и интересна. Тя винаги е изкушавала различни музиканти, различни поколения инструменталисти и вокалисти. Освен това през 90-те години тя преживява ренесанс, а днес вече се изпълнява и в доста по-актуален вариант… По време на репетициите си дадох сметка, че боса нова всъщност е тиха музика, в пълен контраст с живота ни тук и сега, който е много шумен, пълен с бързане, с опити за самоизтъкване.”
Ето какво още разкри певицата за себе си и за любимите си занимания:
– Мира, след две-три седмици всички погледи ще са насочени към Бразилия – Олимпиадата в Рио де Жанейро ли подсказа идеята за лятното ви турне „Desafinado LIVE”? Или може би съвпадението е случайно?
– Абсолютно случайно е! И ме подсещате за един текст, който съм чела като студентка по богословие. Негов автор е Мирча Елиаде, професор по история на религиите и един от тримата прочути румънци във Франция заедно с Йожен Йонеско и Емил Чоран. Тъй като Елиаде дълго време е живял в Индия и е изследвал характерния начин на мислене, манталитета, философията, религиозните наслагвания и проекциите им в Европа и върху западния човек, той казва: „Всеки си има своята Индия.” Така Индия се превръща в метафора. При мен това важи за Бразилия. За мен Бразилия е метафора.
– Била ли сте там?
– Никога не съм ходила в Бразилия.
– А откъде и как се роди тази любов към нейната музика?
– От една страна е предаването „Desafinado”, което вече 15 години водя по „Джаз ФМ радио”. Харесвах много тази музика и преди това, но след като съвсем императивно ми се налага всяка седмица да се подготвям, да чета и да слушам бразилска музика, аз започнах да се докосвам до тази култура по мой начин. Не знам какво бих усетила, ако отида там. Сигурна съм, че човек рискува да развали илюзиите си. Но може да се случи и обратното – да открие нови, възхитителни неща за себе и… Наистина нямам представа какво ще ми се случи, ако отида в Бразилия, но знам, че благодарение на музиката на тази страна аз открих един нов свят.
– Помните ли кога за пръв път я слушахте?
– В гимназията, разбира се! През 80-те. Още тогава чух триото на Жоао Жилберто, Антонио Карлос Жобим и Стан Гец, чийто прословут албум се появява през 1964 г. Тази безметежност, тази лекота, която е толкова трудно постижима за днешния човек… ето това ме впечатли най-много. Хареса ми леката, бохемска нотка на безгрижност. Аз съм от Пловдив, живея там, имам много приятели художници, от дете познавам хора, които се занимават с това да се изразяват чрез образи – до един те слушаха тази музика. А през 80-те години тя много ми се връзваше с „града на забавения каданс”, с художниците, с бохемската компания в Пловдив.
Бразилската музика озвучаваше нашите вечери, компаниите, разходките ни из града. Още тогава харесах Жилберто, Жобим и Гец, но успоредно открих и инструменталния джаз като сериозна музика. Спомням си, че през гимназиалните години повечето от нас изглеждаха леко сноби, искахме да се „замерваме” с новите си открития в музиката, литературата, философията. Тогава започнах да слушам Майлс Дейвис, Колтрейн, по-късно и „Йелоу джакетс”, „Орегон” и известно време някак с пренебрежение гледах към бразилската музика. Но после открих, че тя е изключително трудна. Открих и кое е най-трудното в нея – изисква изключително много усилия да се усъвършенстваш, за да звучи тя като детска песен. И да можеш съвсем спокойно да заблудиш всички, че е адски лесна тази музика. Това е най-сложното нещо за един музикант: да накара човека отсреща да си мисли, че е лесно. Много е сложно и е много е хубаво.
– Завършила сте богословие, интересувате се от философия – къде се допират тези неща с бразилската музика, с този далечен свят, който довеждате чрез музиката при нас?
– Връзката е неизбежна, защото когато човек навлезе в дълбините на музиката, по един или друг начин той се превръща във философ. Защото е свидетел на взаимовръзки, които са невидими, но са част от вътрешния ни живот. А когато умееш да се изразяваш чрез музика, далеч по-лесно можеш да разкажеш за тези невидими светове. Защото те са пълни с чувства, с открития и дълбини, които няма как да бъдат назовани с думи. Те са отвъд думите и музиката е може би едно от най-верните средства да изразиш други, различни духовни пространства.
– Казвате, че искате на вашите концерти да е по-тихо, лежерно, с повече паузи. Къде не бихте пяла?
– Не бих пяла в чалга клуб. Нямам предразсъдъци относно пространствата и вярвам, че музиката може да облагороди всяко пространство. Но не бих пяла в чалга клуб, защото много вярвам и в библейската притча, в която се казва „не хвърляйте бисерите си на свинете”. Защото едно от най-тежките неща за музиканта и артиста въобще е да застане срещу неточната си публика. Не става дума толкова за мястото като локация, колкото като среда.
Винаги съм се забавлявала да поставям музиката в различна среда, защото има смисъл. Защото виждам, че една голяма част от хората, които мислят, че джазът е тежка, невротизираща, отблъскваща музика, всъщност не знаят колко разбираеми и вълнуващи биха били за тях лицата на съвременния джаз.
– След концерт щастлива или по-скоро изморена е Мира Кацарова?
– Щастлива, разбира се! Рядко съм уморена след концерт. Казвам рядко, защото ми се е случвало да има технически проблем или неприятни обстоятелства, които да привнесат различно чувство. Мога да се почувствам уморена от ситуацията наоколо, но от самата музика – никога.
– Питам ви за умората, защото преди няколко дни гледах телевизионно интервю с Лили Иванова, в което тя каза: „От какво да се уморявам?! Аз не ора, не копая – аз пея!”
– Вижте, музиката, пеенето, е сериозен труд, който остава скрит за хората, които са дошли да те слушат. И не е тяхна работа през какво си минал, за да стигнеш дотам, където си. И аз никога не го изтъквам. Точно обратното. Когато имам възможност да работя и репетирам с музикантите, с които работя, за мен това е безграничен извор на любов и на познания. То е само в моя полза, аз се развивам по този начин.
Един артист не бива да тъпче на едно място, трябва да се развива. Ако започнеш да тъпчеш на едно място, то е защото нещо те отегчава. А щом те отегчава, това значи, че повтаряш нещо до болка, превърнал си се навярно във вид занаятчия. А това не е хубаво за музиката. И затова в момента, в който осъзная, че нещата навлизат в някаква инерция, по-скоро започвам да ги променям. Правя така, че на мен да ми е трудно, за да откривам нови и нови музикални пространства.
– Как го правите?
– Непрекъснато ходя на уроци, образовам се, правя нови и нови упражнения с пианиста, с когото работя, посещавам майсторски класове. Интересно ми е да откривам нови начини на изразяване, да видя други гледни точки, да се срещам с колеги. Защото пеенето в компанията на други изявени певци е много поучително. Освен обмен на знания и практики, то е и обмен на енергии. И както казва Боби Макферин, да се събереш да пееш с повече от двама човека на едно място, от една страна е много сложно, но от друга, е сравнимо с молитвеното състояние. То вече е духовна практика. И трябва да изпитваш благородство към всичко останали около теб, за да може музиката да се случи. Тоест да си верен на музиката, а не на онзи егоцентричен пристъп да се изявиш и да покажеш колко си повече от другите. Това убива музиката. Така че да, уча се на всичко това. И мисля, че то ще е непрестанен процес. До края.
– Освен с боса нова, се занимавате и с други, съвсем различни неща. Издадохте например албума “My Cinema”,чиято премиера беше в края на май…
– Това наистина е съвсем друго нещо. Обичам да си поставям тема и да навлизам в дълбините й. Този албум е със записи на музика от любими мои филми, но е допълнен и с пет наши авторски композиции. Много харесвам „Говори с нея” на Педро Алмодовар и изпях „Кукурукуку, Палома” в стилистиката на Каетано Велосо. Той се появява в този филм и пее същата песен, сякаш звукоизвличайки я от тишината. Това се опитах да направя и аз – да я изпея обрано, с онова вълнение, което остава вътре, не излиза в агресивен, крещящ вид. Така „Кукурукуку, Палома” остана любовна песен, много тиха, хипнотична.
Другият ми любим филм е „Криле на желанието” на Вим Вендерс, който буквално ме е създал. Музикалната тема всъщност е на гръцки композитор, който е вдъхновен от този филм. Веселин Веселинов-Еко я взе и я преобрази. Аз написах текста, а речитативът е от самия филм – стихотворението „Песен за детството” на Петер Хандке, който е съсценарист на Вендерс. Записахме и тема от още един негов филм – „Пина”. Еко я превърна в танго, а аз написах текст на френски.
– Има ли интересна история около записите на филмовата музика?
– Има и е свързана с желанието ни да запишем музикална тема от „Ново кино Парадизо”. Автори на саундтрака са Енио Мориконе и Андреа Мориконе. Имахме големи драми с лицензиантите в България, които година и половина не ни даваха разрешение. Накрая, напълно отчаяна, реших да се свържа директно с Андреа Мориконе и да му покажа как изглеждат намеренията ни да превърнем неговата музикална тема в песен по стихове на Елин Рахнев със заглавие „Пазя те”. След което, за голяма моя изненада, Андреа ми написа един страхотен имейл, в който казваше колко е впечатлен от нас, колко страхотно е всички и че иска да се чуе с мен по телефона, за да си поговорим за музика. Това внезапно скъсяване на дистанцията ме вдъхнови невероятно, защото отново се убедих, че най-големите артисти всъщност са най-земни и естествени хора.
– Тоест синът на Енио Мориконе се оказа по-естествен и земен от лицензиантите в България?
– Точно така – обади ми се точно на Цветница, говорихме си половин час по телефона и ми каза толкова много неща за пеенето ми, колкото никой друг преди това. Беше слушал и анализирал внимателно всичко, което бях му изпратила. Защото за него това има значение. Защото той се вълнува от тези неща… И така, събрахме филмовите теми и албумът се случи. А се казва “My Cinema”,защото това е моята история. Вътре са и теми от „Модерни времена” на Чарли Чаплин, и „Черният Орфей” от едноименния филм от 1958-а, който слага началото на боса нова вълната – впрочем това е и бразилският елемент в този албум.
И още нещо – като отворите диска, вътре има един ирис, нарисуван от Атанас Хранов специално за “My Cinema”. Това е мой личен символ, който присъства и в една от песните, може би най-важната, казва се също “My Cinema” – текстът е мой, пълен е с мои лични символи, които съм опоетизирала в музиката, която е много близка до класическата и наистина звучи като саундтрак на филм, пълна е с образи.
– Кое е на-изненадващото, което сте чувала от ваш почитател?
– Обикновено ми казват все хубави неща, които сега биха прозвучали като клише… Да, сещам се за нещо изненадващо – един почитател ме сравни с една джазпевица, героиня на Сартър, беше много мило. Но най-изненадващото нещо чух след концерт, който направихме с Рупето, Бог да го прости, Христо Йоцов и Еко в „Конюшнята на царя” в Стария Пловдив. Това е открито място, публика влиза и излиза непрекъснато. Накрая дойдоха едни хора и ни казаха: „Вие знаете ли, че никога не сме предполагали, че джазът е толкова хубава музика. Ние слушаме чалга, но отсега нататък ще идваме на всичките ви концерти.” Това за мен беше комплимент.
– Не е комплимент, това е суперкомплимент, Мира, защото е от неизкушени от джаза хора...
– Това е победа! Една малка победа. И тогава си дадох сметка, че хората слушат чалга музика, защото тя се натрапва шумно и нахално. Те не знаят, че я има и другата музика. Ето, това е моята задача. Вече 15 години водя предаванията по „Джаз ФМ радио” с надеждата да покажа на хората, че има и друга, красива, тиха музика. От миналата година правим „Пловдив джаз фест” с надеждата да покажа, че на тези концерти има дух, има живот, има елегантност.
– След издаването на албума с филмова музика и лятното турне с ритъма на боса нова, кое ще е следващото различно нещо на Мира Кацарова?
– Мисля, че ще е срещата на музиката от “My Cinema” със симфоничен оркестър. През август ще започнем да работим за това, а на 2 декември в Пловдив ще направим концерт на симфоничен оркестър с джаз трио и глас. Иначе в главата ми се въртят още няколко проекта, но не знам кой от всичките ще оцелее. Интересува ме например явлението „нови джаз стандарти”, тоест познати популярни поп песни, които се интерпретират като джаз пиеси. Интересуваме да се пее джаз на български език. Да се съвместява поезия с джаз. Защото вече имам опит с Елин Рахнев, а и той е съгласен да продължим да експериментираме заедно. Но какво ще избера накрая – все още не знам.
Интервюто взе Виолета Цветкова, AFISH.BG
