В Годишника на Народния театър (където Мила Павлова е играла) открихме този вълнуващ разказ на Емил Стефанов за нея:
„Беше най-малката в театралния ни клас, изтърсакът в скромно вдовишко семейство. Бедно врабченце, което почти цялото следване изкара в ученическа престилка и бяла якичка. Но така овладя сценичното си поведение, театралната “вяра и наивност” – великия реалистичен закон, скрижал на К. С. Станиславски, – че по-късно, на сцената на Народния театър, облече костюмите на Жулиета, Нора, Антигона, Мила Драгоданова, Анни Франк…
Действително на сцената Милето беше безпределно искрена и всеотдайна. Очите й – истински, истински, артистичен, жив “прозорец” на душата. От полудума се овлажняваха, от паузка се засмиваха, помръкваха при тежка мисъл. И ти вярваш, вярваш и живееш с нея…
Това съм изпитал още в стажантския ни спектакъл “Гимназисти” на Константин Треньов (на сцената на някогашния Филиал “Васил Кирков” на Народния театър, където сега е Нов драматичен театър “Сълза и смях”).
Бяхме баща и дъщеря Черничкини. Молех дъщеря си на колене да се откаже от бунтарската си дейност в училище. Ще я изключат, ще я арестуват, ще я осъдят. Без нея как ще гледам и изхраня малките й братя и сестри? Тя ми е вместо починалата им майка… Добрата ми дъщеря, гордата ми умница, също така паднала на колене пред мен, обляна в сълзи, така ме тешеше, отчаяна и убедена в правата си вяра, проклинаше угнетителите и моето унижение… Публиката я боготвореше за тази сила и вяра в добротата. Чувал съм тогавашният директор Камен Зидаров да казва из коридорите на театъра на възрастни актьори: “Идете да видите младите… Мила Павлова в шеста картина на “Гимназисти”… Снощи пак са вдигали десет пъти завесата за поклони...”
Мила обичаше да си припомня (въпреки че годините тогава, възрастта ни още не даваше подтик за спомени): “Откакто се знам, съм била на сцената или близо до нея. Най-силните впечатления от детството ми в родния град Пловдив са не от игрите или от училището, а от театъра. Това, че станах професионална актриса, не беше в резултат на сериозни размишления върху жизнения ми път, нито пък от направляващата роля на родителите ми. И за мен, и за тях то беше напълно естествено и логично. Ако някога – не дай боже – ми се отнеме възможността да играя, моят живот ще свърши.”
Тя играе в театъра още от дете и още като дете заразява със своята непосредственост.
Навлиза в света на приказките, така близки до нейните детски вълнения, за да превърне присъствието си на българска сцена в една вълшебна, но незавършена приказка. Може би оттам е пренесла и съхранила и огромната си обич към децата. На тях тя посвети години от своя творчески живот, за да ги пленява чрез всекидневните си срещи с тях по радиото като Ружка Дружка, да ги учи на добро и красота чрез ефира и да живее реална в детското съзнание. Тя беше приятелка на децата, която всичко знае за тях, за палавостта им, за непослушанието им, за приключенията им, за бедите… Тази є обич беше искрометна, както и целият й живот.
В “Дачници” на Горки, постановка на съветския режисьор и актьор Борис Бабочкин – изпълнителят на ролята на легендарния Чапаев в киното – с Милето Павлова бяхме младежка двойка. Тя – Соня, аз – студентът Зимин. Влюбен до уши в нея, раб и добродушко, който търпи всичките є лудории и издевателства. Тя го гони, блъска, събаря, смее се до сълзи с него и се забавлява, …защото го обича. Бабочкин искаше от нея в даден момент издевателски, силно да ме удари с юмрук в корема, смеейки се. Мила се съпротивляваше: “Не, не мога, Борис Андреевич.” Бабочкин є показа как, та на мен чак искри ми излязоха от очите и ми спря дъхът… На представленията, преди всяка сцена, зад кулисите репетирахме удара: тя – да се премери добре, аз – да се подготвя… След сцената, пак зад кулисите, се хвърляше на врата ми: “Силно ли те халосах, миличък? Заболя ли те?” Трябваше гордо да си заголвам тумбака, за да се успокои, че нищо ми няма.
До ролята си на Соня в “Дачници”, където тя даде категорична заявка за своето блестящо развитие и се открои ярко в цялото обкръжение от големите майстори на нашата сцена – Зорка Йорданова, Ружа Делчева, Лили Попиванова, Маргарита Дупаринова, Софка Атанасова, Владимир Трандафилов, Никола Икономов, Борис Михайлов, Асен Миланов, Апостол Карамитев, – Мила Павлова беше играла в Народния театър само ролята на Първа мома в “Снаха”. Соня стана пътният й лист в живота на Голямата сцена. Дай Бог всекиму такова начало, “отправление” – както казваше Георги Стаматов! Но и не всеки може да го има. То се пада на най-даровитите. Соня на Мила беше очарователна – с младежкото си опиянение, с което се втурваше в тоя свят на “дачниците”, откъснали се от живота и нейната младежка чистота и буйни пориви тласкаха обобщението на спектакъла към силата на идващите млади поколения, които ще разкъсат душната атмосфера и ще донесат своята чистота и свежест.
В спектакъла имаше една сцена между Соня и нейната майка Мария Лвовна (Зорка Йорданова), която караше публиката да изтръпва от вълнението, което се провокираше от вълшебния дует на двете актриси – опитната, поетична и изящна Зорка Йорданова и съвсем младата, емоционално заразителна Мила Павлова. От този диалог, от този спектакъл започна тяхната голяма човешка дружба. Мила наричаше Зорка Йорданова до последния миг на живота си с ласкавото “майчице”.
Като голям майстор, възрастната актриса предусещаше театралното чудо Мила Павлова. И наистина, с грижовността на майка, следваше всяка нейна стъпка на сцената, приемаше като свои нейните успехи, изживяваше като свои нейните болки. Мила е записала: “Премиерата на “Нора” мина. Появиха се и първите критики. След радостта, дойдоха и огорченията. Според тях не съм направила кой знае какво. Обвиняват ме, че моята Нора не покривала представите за Ибсеновата героиня. Сигурно в Норвегия тази пиеса се играе иначе. В миналия век е играна не така, както я играят сега. Според мен у нас тя трябва да бъде близка на нашия зрител и на нашето време. Това се старая да правя аз, за резултатите нека да съди публиката”.
По повод на излезлите критики Зорка Йорданова написа писмо, което бе публикувано във в. “Вечерни новини” (бр. 1720, 22.2.1957). С присъщата си откровеност и органична нетърпимост към дребнавостта и неумението да се цени красивото, Зорка Йорданова се възмущаваше от писанията, изтъкваше новото, което внася Мила в тълкуването на този голям образ, който има своя сценична история и в българския театър. И възрастната актриса беше напълно права в своя благороден гняв… Защото Мила наистина отхвърляше традиционното тълкуване. Нейната Нора имаше чертите и светоусещане на съвременна жена, която безрезервно обича, вярва, отрупва с нежност и всеотдайност. А прозряла нерадостната истина за своето положение в Кукления дом, ударът идва като съдбоносно крушение на целия є живот. И Зорка Йорданова пише: “Изкуството на актьора е нежно като цвете. То иска опитни и любещи ръце, за да развие правилно и пищно своите кълнове. И ето, едно такова цвете цъфна и в Нора на Мила Павлова. А студеният вятър на критиката се опита да свие листенцата му. Една млада актриса ни поднася своята, именно своята ярка и талантлива Нора. Но в цялата критика няма и следа от желание да се почувства и да се разбере това, което се поднася на сцената. Там актьорът твори, внася свои мисли, свое тълкуване, свой цвят към даденото от автора… Едно чудесно изпълнение, направено от една млада актриса, не е могло да стигне до сърцата на критиците.”
Веднъж Милето дотича при мен, радостно възбудена до немай-къде. “Гледай!” – вика. И отвори кутия. А вътре – стъкълца, тенекиени брошки и пръстени, ужким огърлици, ужким браслети. Като накупено на селски сбор. “Реквизит” – викам… “Реквизит, я! Ама свята работа! Зорка Йорданова ми ги подарява. Ти си ми – казва – духовната дъщеря, ти си ми наследница на сцената… Това ми е най-скъпото… С него съм живяла най-хубавите си роли. Ето, тази огърлица ми е подарявал на сцената Сава Огнянов за Консуела в “Тоз, който получава плесници”… С тоя пръстен съм играла Сара в Дядо Вазовата “Към пропаст”… Този браслет е от “Любов” на Жералди… Подари ми го Иван Димов…”
Опитвал съм се да търся тази кутия. Тя е за музея. Такива театрални реквизити трябва да се показват в театралното училище, в часа по театрална етика… В часовете по любов към изкуството!
Жизнена правдивост, психологическа задълбоченост, органично поведение на сцената – това беше театралната религия на Милето. Това я правеше желан партньор, това напълни с животворен сок цялото й творчество. Това я направи любимка на публиката и на режисурата. Но сме чели в Художествения съвет и писма на зрителите: “Гледаме Мила Павлова в тежки големи роли всяка вечер. Не я преуморявайте, съхранете ни я за по-дълго…”
Уви! Творческият й път не беше много дълъг, но пък беше пълен и победен. В своя кратък път на сцената тя не игра много – влезе в съдбите само на 27 героини от нашата и световната драматургия. Направи ги свои и ги подари на публиката. Но те са големи и като драматургия, и като актьорска плът и дух. Антигона, Жулиета, Сара от “Към пропаст”, Моника Туиг от “Скандал в Брикмил”, Машенка от “И най-мъдрият си е малко прост”, Анни Франк, Корделия от “Крал Лир”, Абигайл от “Салемските вещици”, Елена Андреевна от “Вуйчо Ваньо”, Регина от “Призраци”, Мила от “В полите на Витоша”, Кендида и други.
Зареяна в мрачните и страшни пътища на войната, нейната Зойка Талаконцева от “Години на странстване” на Арбузов беше една от най-хубавите й роли. Присъствието й в спектакъла се ограничаваше в една сцена, но въздействието на тази единствена, няколкоминутна сцена слагаше своя трагико-лиричен отпечатък върху цялото му звучене. Нейната Зойка изрази във висша степен цялото великолепно майсторство на актрисата. Беше апогей на нейното дарование, разцъфнало и повяхнало като героинята й. Образ – израз на силната и дръзка естетика на нейната актьорска стилистика. Образът на Зойка сякаш носеше някакъв скрит сценичен и житейски символ с нейния детски въпрос (към залата): “Къде отиват дните, сержанте?”…
Над нея, убитата Зойка, аз бях “Артилеристът с хармониката”, който тъгуваше за погубената й младост:
Выстрел грянет, ворон кружит – твой
дружок в буряне неживой лежит…А
дорога дальше мчится, пылится,
кружится и кругом бушует пламя, да
пули свистят…
Ех, дороги – пыль да туман,
холода, тревоги, да
степной бурян…
“Имаше една Зойка! Няма вече Зойка!…”
Беше последната й реплика!“
AFISH.BG
