Клубът на журналистите в последните месеци, благодарение на ръководството на СБЖ и на поета Ивайло Диманов, се превърна в едно от най-желаните места не само за среща с приятели, но най-вече за срещи между творци и тяхната аудитория. На 12 септември столичните почитатели на изящната словестност препълниха пространството, за да съпреживеят новата книга на Елица Виденова. Родена на пернишка земя, но свързала живота си с варненското крайбрежие, Елица е момиче, което може да омеси хляб за утре и да подаде райска ябълка едновременно. Да се сбогува отривисто с „принца” и да е опитоменото Лисиче за Истинския – едновременно. Да събере останките на миналото, да приседне в скута на настоящето и да съгради Олтар за бъдещето. Едновременно. Поезия не се преразказва. Тя се съпреживява. Над сто почитатели, чакащи час и половина на опашка за автограф, гладни и жадни за думи, идещи от сърцето, отнесоха онази вечер залче хляб за утре в домовете си. За да си препрочитат и душите им да бъдат сити.
ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ…
Мъжете, които разказваха приказки,
сега ги живеят със други жени.
Надяват се, че са си лика-прилика.
(Докато сюжетът не се промени…)
Мъжете, които измисляха приказки,
„царуват” във кули от слонова кост,
а бяха юначно наперени, дръзки
и жезъл в торбите си носеха..
Морето им беше и плитко, и тясно,
а днес им е някак съвсем безадеждно.
За приказни замъци – тонове пясък,
а няма един архитект за градежа.
ТОГАВА НЕ ПЛАЧИ ЗА МЕН
Когато се преселя на звездата си,
не искай да ме следваш непременно!
Повярвай, че в последния ми час
аз ще те гледам от безвремието.
Ще виждам как тъгуваш не за мен,
а за това, че тръгвам, без да питам,
без да усещаш моето променяне –
необходимостта ми от излитане…
Аз на звездата си когато с преселя,
знам, че ще плачеш и ще се напиеш,
защото мъничко преди да ме разстреляш,
ще полетя! И на небето ще се скрия!
*
Нямам тежък юмрук – имам само
шепа извор за прежаднял.
Нямам сила – половина съм,
без която никой мъж не е цял.
© Елица Виденова, „Хляб за утре”
AFISH.BG
