БЕЗДОМНИЦА
Тя живее под стълбите с няколко тежки вързопа,
с два добри помияра, с бълхите и с хорската милост.
Всеки ден по вратите на Господ отчаяно хлопа,
а пък нощем се влачат минутите бавно, насила.
И се пита дали е сънувала малката гостна
с избеляло килимче, бюрце и вълшебно пиано –
или само си прави шегички главата ѝ проста,
или вече живее отвъд, или пак е пияна…
Де сте внуци безродни, отишли отвъд океана?
Тя си няма адрес – и по вятъра идат писмата:
късни есенни листи… И всеки е огнена рана.
А са толкова неми и пълни със студ небесата!
Утре яростен скреж ще захапе дървета и пейки,
ще завият смразяващо двете настръхнали псета.
„Ало, 112 ? Веднага пратете линейка!” –
Но уви. Телефонът ще пиука: заето… заето…
Заето.
Н И З И
Сабрие тихо ниже тютюн,
а в очите ѝ броди мъглата.
И пресмята наглас и наум
неплатената още заплата.
Чак до София ходи Хасан –
да изкара за хляба. Да зида.
Но се върна. Сърдит и пиян.
Че и там му платили на книга.
А Иван, дето плет ги дели,
се мотае навъсен, безхлебен –
псува всички, съвсем се смали,
а Иваница прави молебен!
И магарето снощи умря –
ей тъй, гътна се! Плач без утеха…
Пък синът – той съвсем изгоря:
кредит тегли – и къщата взеха.
…През плета си Иван и Хасан
си подават шишето с ракия.
Като грозно плашило в бостан,
като някаква дърта мастия
им се хили самата съдба –
и е празно котлето в оджака!
А отколе им готвят делба –
като в Косово, но ще почакат!
Сабрие тихо ниже тютюн.
Дълги низи от мъка безкрайна…
А пък някой пресмята наум
ще се трепят ли като в Украйна.
Но Иваница и Сабрие
не прихващат по тези въпроси.
Искат само да бъдат добре.
И децата да идват на гости.
ЧЕРНА ДУПКА
Обърка се времето. Целият свят се обърка.
Безчестникът съди, виновен се чувства невинният.
Човешката тъничка съвест прохърква предсмъртно –
и сякаш и Господ отвръща лице от светините.
Жените забравиха как се отглеждат комити.
България с черна забрадка очи е прихлупила,
юнашките кърви отдавна са вече отмити –
и няма и помен от тях във душиците купени.
Мъже за курбан не останаха, белите ризи
са флагове бели… Мъже ли? – деца не останаха!
Останаха старци с бастуни, Европа е близо,
но те са багажът ненужен и сол върху раната.
Обърка се всичко… Смъртта със живота се смеси.
Да беше мигът да се пръкне от болката Дяконът,
народът сам щеше на пъпната връв да обеси
днес своя Апостол, преди да е още проплакал!
Това ли е черната дупка на космоса светъл?
Чернилка, от ада дошла, като нощ без разсъмване!
… Но все ми се струва, че дето реката е текла,
Отново ще бликне водата – за новите кълнове.
© Светлана Йонкова
AFISH.BG
