“Едно откритие ме връхлетя. Сякаш не аз го открих, а то мене откри. Времето има два аспекта в мъжа и жената. В тия две същества протича различно време. Връзката между мъжа и жената поради това различие във вътрешното им време е трагична, почти абсурдна. Сигналите, които мъжът изпраща на жената, са обратни на тия, които жената възприема. „Ела!“ — вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“. „Почакай!“ — шепне той и това значи буквално „за тоя миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ — казва погледът му и това значи „засега“, а аз изтръпвам от ужас да не би да е завинаги.
Тая вечер се сблъсках с двата аспекта на времето в мъжа и в жената. Усетих, че ние двамата с него сме същества, в които протича различно, несъвместимо време. Той бе дошел внезапно. За мене това бе необяснимо. Той ме бе пожелал сега, в мига, за мига. А аз го бях очаквала и желала винаги, постоянно, завинаги. Причината, за да дойде той и да ме търси, бе различна от причината, за да отида аз при него. Той идеше, тласнат от мигновеното желание, а аз се втурнах насреща му, продължавайки постоянното си състояние.
Той целуваше устните ми такива, каквито бяха в тоя миг, а аз отговарях на целувките му с продължителност във времето, готова да стигнем до края на живота си двама заедно. Той би се ужасил от устните, които целува, ако знаеше, че в тоя миг те събират в себе си и утрешните си очертания, и остаряването си, и последната си предсмъртна гънка. Той бе концентриран в настоящия миг, а аз чрез любовта се простирах напред във времето. Само такава целувка, която събужда в мене чувството на трайност, на вечност, може да ме задоволи. А той живее в мига и не познава женския страх от времето. Може би любовта ще го промени и тогава целувката му ще стане постоянна, ще се превърне в дълг, в победа над своята природа. Но аз няма да се променя. За мене трайността, постоянството е единствена възможност за усещане на любовта.
И тъй в тебе, любов моя, измервам аз времето. То е трепетът в мене, очакването, дългите часове на липсата на любимия, копнежът за вечност на чувството. Времето е някакво траене, продължение. Но къде се намира това протяжение, не постигам, освен ако не е в трепета на моите фибри, когато съм обхваната от любов, когато чакам срещата и сама съм превърната в скокливи секунди. Любовта ме превръща в живо време.
Когато слушам музика, най-остро чувствам как времето тече. А любовният трепет е една вътрешна мелодия, която ме кара да се вслушвам в протичането на времето в себе си.
Тая вечер се опитах да приема двата изключващи се аспекта на времето в мъжа и в жената, да ги примиря, за да мога да живея. Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувстват времето в неговата мигновеност и продължителност.
В тебе, любов моя, улавям неуловимото време!”
© Блага Димитрова, „Пътуване към себе си”
AFISH.BG
