Вятърът още свиреше и разнасяше миризмата на изгоряло. Нощта бе настъпила, но небето на запад бе озарено от зловещо сияние; пушекът, който се стелеше ниско, ги давеше. Малко след това видяха и първите пламъци — широки езици, високи по тридесет метра, които скачаха и се виеха в дима, и до ушите им стигна грохот като от огромна полудяла тълпа на футболен мач. Дърветата от западната страна на пояса около фермата се запалиха и лумнаха в плътна огнена стена; като гледаше зашеметена от верандата, Меги можа да различи на фона на огнената маса дребните като пигмеи силуети на мъже, подскачащи насам-натам като грешници в ада.
— Меги, ела тук и събери чиниите на бюфета, момиче! Да не сме на пикник! — чу се гласът на майка й. Тя неохотно се прибра.
Два часа по-късно пристигнаха, залитайки, първата смяна изтощени мъже — да хапнат и пийнат, за да съберат още малко сили за борбата с огъня. Жените се бяха погрижили да има и яхния, и питки, и чай, и ром, и бира в изобилие дори за триста души. При пожар и мъже, и жени правеха кой каквото може, а това означаваше жените да готвят, за да поддържат физическата сила на мъжете. Каса след каса бутилки биваха изпивани и веднага донасяха нови; почернели от сажди, олюляващи се от умора, мъжете пиеха обилно, тъпчеха в уста големи залъци, излапваха набързо пълните чинии гореща яхния, изпиваха по една последна чаша ром и хукваха пак към огъня.
Колкото пъти отиваше до готварницата, Меги спираше и гледаше пожара със страхопочитание и ужас. Своеобразната му красота не можеше да се сравни с нищо на тази земя, защото той принадлежеше на небесата, на светила — така далечни, че дотук стигаше само студеното им сияние, — на бога и на дявола. Предната му линия се беше придвижила с голяма скорост още по на изток и вече бяха изцяло заобиколени. Меги забелязваше сега онова, което отблизо не можеше да се различи. Имаше и черно, и оранжево, и бяло, и жълто, черният силует на едно високо дърво с оранжева кора, която гореше бавно и светеше; червени въглени се носеха и въртяха из въздуха като игриви призраци; с жълти отблясъци туптяха гаснещите сърца на изгорели дървета; пурпурни искри се разсипаха, когато един евкалипт се пръсна; оранжеви и бели пламъчета близнаха нещо, което беше устояло досега, но в края на краищата се бе предало на огъня. О, колко красиво беше все пак в нощта: тя щеше да запомни това за цял живот.
Вятърът внезапно се засили и тъй като всички мъже бяха далеч от Къщата, жените, увити в чували, се покатериха по клоните на глицинията върху сребристо-металния покрив. С по няколко мокри чувала в ръце — пръстите и колената им обгаряха даже и през тях — те удряха въглените по нажежения покрив, обзети от ужас, че горящи отломки можеха да паднат и върху дървените подпори долу. Но най-силният пожар бушуваше сега на десет мили източно, в Бийл-Бийл.
Постройките на Дройда отстояха само на три мили от източната граница на чифлика, който беше най-близо от всички до Гили. Веднага след него идваше Бийл-Бийл, а зад него още по на изток беше Нарингенг. Когато вятърът задуха не с четиридесет, а с шестдесет мили в час, всички в областта разбраха, че ако не завали, пожарът щеше да вилнее седмици наред и да опустоши стотици квадратни мили най-хубава земя.
Къщите край реката устояха на най-силния огън благодарение на Том, който като обезумял пълнеше цистерната, поливаше, пак пълнеше и пак поливаше. Но щом вятърът се засили, те пламнаха и Том се оттегли с колата, ридаейки.
— Ти по-добре паднѝ на колене и благодари на бога, че не духаше така, докато фронтът ни се падаше от запад — каза му Мартин Кинг. — Тогава щеше да отиде не само Къщата, но и ние всички. Исусе Христе, дано да са живи в Бийл-Бийл!
Фий му подаде голяма чаша хубав ром; той не беше вече млад, но мъжки се бори с огъня и ръководеше умело операциите.
— Глупаво е — сподели тя, — но когато ми се стори, че всичко е свършено, взех да мисля за най-невероятни неща. Не че мога да умра, нито за децата, нито за това, че тази хубава къща ще изгори. Мислех си само за кошницата с ръкоделие, за недовършената плетка, кутията с най-различни копчета, които събирам от години, сърцевидните формички за сладкиши, които Франк ми беше измайсторил много отдавна. Как ще живея без тях? Всички онези дреболии, разбираш ли, нещата, които не могат да се направят отново или да се купят в магазин.
— Така биха мислили в същност повечето жени. Интересно как реагира съзнанието, нали? Спомням си, че през 1905-а жена ми се втурна в горящата ни къща да си вземе гергефа с някаква бродерия на него, а аз крещях като луд подире й. — И той се усмихна при спомена. — Но все пак се измъкнахме навреме, макар че останахме без къща. А като построих новата, първото нещо, с което се залови жена ми, беше да довърши бродерията си. Един от онези някогашни пейзажи, нали ги знаеш? А под него имаше надпис „Ех, роден дом“…
© Превод от английски: Мариана Екимова-Мелнишка
AFISH.BG
