Макс Фриш е швейцарски белетрист, есеист, драматург, журналист и архитект. Роден е в Цюрих в семейството на архитект-строител на 15 май 1911 г. През 1934 г. публикува първата си книга – романа “Юрг Райнхарт”, но след като в Германия идва на власт Хитлер, той изживява криза и решава да скъса с литературата. Следва архитектура в Швейцарския политехнически институт, дипломира се и дълго време работи като квалифициран архитект. Въпреки радикалното му решение да изостави литературата, обаче, продължава да пише и публикува първия си значителен роман “Мъчни хора” /1943 г./, поставена е първата му пиеса – реквием “Ето че те отново пеят” (1945). По време на Втората световна война е мобилизиран в армията, където води дневник, публикуван през 1940. Все пак, до 50-тата си годишнина работи като архитект и разчита на работата си за издръжката си.
През 1998 г. на негово име е учредена литературна награда.
В творчеството му се разглежда проблемът за съществуването и идентичността на “модерния човек”, за отчуждеността и самотата, за възможното съвместно съществуване на реалния и мисловния свят, загубата на индивидуалния облик. Иронията е основният инструмент, който използва. Това до голяма степен личи и в „Човекът се появява през холоцена“, където литературният герой прави самопреценка на собствения си живот на фона на дъжд, който така и не спира да вали.
Ето някои от прозренията му:
“Честно казано, никога не съм вярвал, че филологията и историята на изкуствата могат да изхранват човек.”
“Той е моралист – като почти всички хора, които не приемат себе си.”
“Какво виждам, и какво – не, е въпрос на такт.”
“Кой поне веднъж не е мечтал да стане монах?”
“Къде започва лъжата? Там, където ние се преструваме, че нямаме тайни. Да бъдеш честен, значи да бъдеш самотен.”
“Успехът не променя хората, а само ги разобличава.”
“Сънят е най-далечната страна, която съществува на света.”
“Не мога да понасям когато ми подсказват какво би трябвало да чувствам – тогава се чувствам като слепец, макар че мога да разбера за какво става дума.”
“На жените не бива да се дават практически съвети – това само ги обижда и нищо не променя.”
“Интересува ме защо точно умните хора нямат търпение да дочакат смъртта.”
“Ревността е реална болка от това, че съществото, което ни запълва, е едновременно извън нас.”
“Повечето любовни истории изобщо не трябва да се случват, според мен.”
“Аз бих се страхувал, ако ме превърнеш в произведение на изкуството.”
“Натъжи ме това, че двама човека, които седят един срещу друг, не са в състояние да се разберат.”
“В изискването “Обичай ближния, както обичаш себе си” има предпоставка: човекът обича себе си и се приема такъв, какъвто е.”
“Много хора се познават, но малко от тях се приемат.”
“Когато обичаш някого, му оставяш всички възможни вратички.”
“Да убиеш човек или неговата душа – това може да стане по много начини, и никой полицай на света няма да разкрие престъплението. Понякога е достатъчна една дума, откровеност в точния момент, или даже усмивка. Покажете ми човек, който не може да бъде унищожен от усмивка или мълчание!”
“Любов без покрив над главата, без пристанище, ограничена в кратки часове на екстаз, е ясно на всички – рано или късно ще загине.”
„Ревността е страх от конкуренцията”.
„Достойнството – последният пристан на обречения човек”.
„Времето не ни променя. Просто ни разкрива”.
„Човек, който обвинява, може да намери отговор на всичко. Обвиненията са най-добрата защита срещу истината”.
„Нищо не е по-трудно от това да приемеш себе си”.
„Най-големият ми страх: повторението”.
„Можеш да опишеш с думи всичко, освен собствения си живот”.
„Точно разочароващите истории, които нямат адекватен край и значение, са най-близки до истинския живот”.
„Не вярвам в предсказанията и вярата. Като човек на технологиите се занимавам с формулите на вероятността”.
„Има безкраен набор от начини да убиеш човек, особено неговата душа. Това не може да бъде предотвратено от никоя полиция”.
„Ако някой има съвест, обикновено е виновна съвест”.
„Няма изкуство без Ерос”.
Димитър Янков, AFISH.BG
