НОЩ НАД ПЛОВДИВ
Ах, тия тепета, тия пет облака,
легнали на червените керемиди!
Ти не беше ни срамежлива, ни опака –
просто искаше никой да не ни види.
И изчезнахме в най-близкия облак двамата.
Едни стълби ни грабнаха към звездите,
а зелените шумки разбиха тайната
и със сенки затрупаха трайно следите.
Ние плувахме над града и се чуваше
как си бъбрят вечерните минувачи.
Закъсняло момиче на хазайката чукаше.
Татък глъхнеха стъпките виновати.
В дворче мъж и жена поливаха пиките
на повехнало градинско мушкато.
Стар хлебар от пещта изваждаше питките
и ги милваше като тежки монети злато.
В будна клиника пъшкаше някаква малка.
и с последни сили сънуваше пролет.
В мрака стенеше самолет и една майка
небесата проверяваше с поглед.
Накъде ме изведе? Нали трябваше
да не си навличаме лоша слава.
Ти спокойно в мойте ръце отслабваше.
Аз сияех, че си такава слаба.
И сто хиляди души ясно чуваха,
как почти над техните керемиди
двама влюбени празнично се целуваха
и се радваха, че градът ще ги види.
Любовта връщаше на закъснялите времето,
връщаше слепите самолети от полет,
извисяваше в смело растение семето,
обещаваше питки, обещаваше пролет.
И с понятна печал, че са толкова кратки
тия мигове близост, тия нощи лъчисти,
на върха ний осъмнахме като светещи капки,
като ясна роса невинни и чисти.
© Владимир Башев
AFISH.BG
