ПОЕМА
Любовта ни посочва с тревожни очи.
Любовта ни избира. Любовта ни закриля.
И добавя в прегръдката нервно усилие –
сякаш края така ще отдалечи.
Любовта в непресметнати думи гърми.
За душите ни смешно и мъдро се грижи.
Заковава ни кратко в живота подвижен
и помага да бъдем в тълпата сами.
Любовта под огромен часовник върви.
Боязливо разтяга на ласките срока.
Някой ден остарява – като всичко наоколо.
И тогава извръщаме хладно глави.
А когато избяга в случайно такси,
разпилейте писмата, изгорете портретите.
Оставете във стаята една роза да свети.
Любовта ще се върне – да я угаси…
© Калин Донков
AFISH.BG
