На 18 януари 1935 г. в Сливен е роден един от най-големите лирици на съвремието ни – покойният поет Дамян Дамянов. Навършиха се 87 години от рождението на този колос на българската поезия – с уникално място в нейното най-високо лоно. “Неговата лирика е съкровен вопъл на душата, който докосва всекиго!”, казва един критик, и това е най-краткото и пълноценно определение за поезията на Дамян Дамянов. Поезията му е огледало на душата му. Тя ту е нежна и лирична като полъх на вятър, ту горчива и пареща като болка. Но всичко в нея е толкова искрено, че като че ли изразява чувствата на всеки от нас!…
„М”
Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името й все започва с „М“.
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето „М“ край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава „М“-то в мисли нощ и ден:
„М“ — мое минало, мой рай, мой пъкъл…
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква „М“
през мене като метеор премина —
в началото — „Мечта“, а после — „Мъст“
и най-накрай — „Мълчание“ и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото,
измисляйки си всичко, щем не щем,
със „М“, без „М“, и денем и ноще
измисляме самите си животи.
ЧЕРВЕНА ЛАМПИЧКА
Не бе красавица, ни пък грозница. Мойта си
къде по-млада и красива бе.
Но бе добра и тъжна. И самотница.
Поет без думи, птица без небе.
Разведена. С мъжа си. И със ласките.
С признание, със слава, суета…
Разведена със цялото си щастие.
Сама. Съквартирантка на скръбта.
Съквартирантка и хазяйка… Дирята
на всичко щом изгубех, щом бях сам
в дома, в света, отивах й в квартирата —
изгубеното да подиря там.
По тъмно. И потайно. Бледа, слабичка,
тя спускаше перденцето със страх.
И в мрака палвахме червена лампичка —
едно кандилце в тъмния ни грях.
И като в църква светлината плисваше.
Като съблечена икона беше тя.
Любов ли правехме или пък изповед?
Богослужение или пък самота?
Една самотност, но на две разделяна.
Една едничка плът, но с две души.
Неутешима бе навън вселената,
та искахме да я поутешим.
Това е. Стар грях. Нейде зад годините.
Вдън времето. Къде е днес — не знам —
разведената… Минало — заминало.
Не мога вече да се върна там.
В самотен час пак ми се иска, само че
запътя ли се — дявол знай защо —
във мене светва в миг червена лампичка:
„Минаването забранено! Стоп!“
НАЙ-СТРАШНАТА ЖЕНА
Най-страшната жена, която може
да съществува още на света,
да люби, да не люби, да тревожи,
да бъде всякаква и всичко — туй е Тя!
Да бъде римата на всички рими
и ритъмът на всички времена.
Но ще спестя конкретното й име,
защото тя е всички. И една.
Навремето, когато я обикнах
и името й преблагослових,
огромна като свят тя в мен проникна
и стана името на всеки стих.
На любовта с любов не ми отвърна.
Та любовта ми стана нелюбов,
а името в омраза се превърна.
И го изрекох пак. Със сквернослов.
И я намразих! С толкова омраза,
че с името й кръстих всяко зло.
Но и във злото името опазих,
макар с проклятие, макар в тегло.
Накрая изличих я. И тогава
приживе я превърнах в мъртва тлен.
Осъдих я жестоко на забрава.
Завинаги. Отвсякъде. Съвсем.
… Години оттогава. Тъй огромна
забравата помежду нас лежи.
И остаряхме. Двама. Тих погром ни
разсипа. Но се сепвам: щом я помня,
то май че огънят е още жив?
ЛЮБОВ, ДЕЦА НЕ МИ РОДИ…
Любов, деца не ми роди.
Но ми роди безброй вълнения.
Не мен — духа ми оплоди.
А той роди стихотворения.
Не бе с мен лоша, ни добра.
Душата просто ми отблъсна ти.
В илюзиите ми умря,
но в думи те видях възкръснала.
Ти тях роди — де вик, де стон,
де пък — проклятие — стенание.
Душата ти бе техен дом.
Но тъй и не разбра…
Поклон!
„Останалото е мълчание…“
МАРГАРИТА
Тя беше първото момиче!
Тя беше първата мечта!
Тя беше първото „Обичам!“.
И първата въздишка — тя!
Една разкошна Маргарита,
родена с името на цвят,
създадена, за да накити
и без туй този китен свят.
Как я обичах, как предричах
чрез евтиния номер стар:
„обича ме“ — „не ме обича“ —
изкъсвах толкова листа,
съсипвах толкоз маргаритки —
цветя невинни и добри!
А тя под русите си плитки
не ме поглеждаше дори.
„Да“ — „Не“, „Да“ — „Не“ — аз късах, смятах
откъснатите листица.
И побеляваха земята,
косите, нашите сърца…
… Случайно скоро пак видях я:
ах, боже мой, какъв поврат!
Как бе възможно да увяхне
жената с името на цвят.
Напразно с поглед тъжен търсех
цветчето, плитчиците в кръг.
Листата някой бе откъснал.
Останал беше само стрък.
© Дамян Дамянов, „Обади се, любов!”
AFISH.BG
