“Иполит Матвеевич свали омазнената си филцова шапка, разреса мустаците си, които при допир с гребенчето мятаха снопчета искри, и, като се изкашля решително, разправи на Остап Бендер, на първия срещнат мошеник, всичко, което бе чул за брилянтите на умиращата си тъща.
Докато го слушаше, Остап на няколко пъти скачаше от мястото си и се обръщаше към желязната печка с възторжен възглас:
– Ледът се пропука, господа съдебни заседатели! Ледът се пропука!
Подир час двамата вече седяха до нестабилната масичка и, допрели глави, четяха дългия списък на скъпоценностите, кичели някога пръстите, шията, ушите, гърдите и косите на тъщата.
Иполит Матвеевич час по час натъкмяваше играещото на носа му пенсне и натъртваше:
– Три наниза перли… Много добре го помня. Два с по четирийсет зърна и един голям – със сто и десет. Брилянтено колие… Клавдия Ивановна казваше, че струвало четири хиляди, било старинна изработка…
Следваха пръстените – не венчални халки, дебели, глупави и евтини, а тънки и леки, с инкрустирани в тях чисти като сълза брилянти; тежки, ослепителни обеци, хвърляли по малките женски уши разноцветни отблясъци; гривни с формата на змии с люспици от изумруди; огърлица-браслет, за която бе отишла реколтата от пет хиляди декара пшеница; колие от перли, достойно само за прочута оперетна примадона; но връх на всичко бе диадемата за четирийсет хиляди рубли.
Иполит Матвеевич се огледа наоколо. Из тъмните ъгли на окадената портиерна искряха и трепкаха изумрудни пролетни лъчи. Таванът бе забулен в брилянтен дим. Перли се търкаляха по масата и подскачаха по пода. Стаята бе омагьосана от миража на съкровището.
Иполит Матвеевич бе толкова развълнуван, че се сепна едва когато чу гласа на Остап.
– Добър избор. Камъните явно са подбирани с вкус. Колко струваше всичкото това чудо?
– Седемдесет-седемдесет и пет хиляди.
– Мда… Значи, сега е поне сто и петдесет хиляди.
– Толкова много? – зарадва се Воробянинов.
– Може и повече. Само че вие, скъпи другарю от Париж, плюйте на тая работа.
– Как да плюя?
– С плюнка – отговори Остап. – Както са го правели преди епохата на историческия материализъм. Нищо няма да стане.
– Защо?
– Защото така. Колко бяха столовете?
– Една дузина. Холна гарнитура.
– Вашата холна гарнитура сигурно отдавна е изгоряла в нечия печка.
Воробянинов така се уплаши, че скочи от мястото си.
– Спокойно, спокойно. С тази работа се заемам аз. Заседанието продължава. Между другото, двамата ще трябва да сключим един малък договор.
Задъхан, Иполит Матвеевич кимна в знак на съгласие. Тогава Остап Бендер започна да излага условията.
– В случай че съкровището бъде реализирано, аз като пряк участник в концесията и технически ръководител получавам шейсет процента. Може да не ми плащате социални осигуровки, за мене те са без значение.
Лицето на Иполит Матвеевич стана пепеляво.
– Това е пладнешки грабеж!
– А вие колко мислехте да ми предложите?
– Ами… пет процента, е, хайде, десет. Ама вижте какво, това се цали петнайсет хиляди!
– Нещо друго да искате?
– Н-не.
– Да не би да искате да ви работя даром, а на това отгоре да ви дам и ключа от жилището, където са парите, и да ви кажа къде няма милиционер?
– В такъв случай извинявайте – изсумтя Воробянинов. – Имам пълно основание да мисля, че мога и сам да се справя с работите си.
– Аха! В такъв случай вие извинявайте – възрази великолепният Остап. – Както казва Анди Тъкър, имам не по-малко основание да мисля, че и аз мога сам да се справя с вашите работи.
– Мошеник! – изкрещя Иполит Матвеевич и се разтрепера.
Остап запази хладнокръвие.
– Слушайте, господине от Париж, ако искате да знаете, нашите брилянти са ми в кърпа вързани! И вие ме интересувате дотолкова, доколкото искам да осигуря старините ви.
Едва тогава Иполит Матвеевич разрба какви железни лапи са ог стиснали за гушата.
– Двайсет процента – мрачно каза той.
– И моите джобни ли? – подигравателно запита Остап.
– Двайсет и пет.
– И ключът от жилището?
– Но това прави трийсет и седем хиляди и петстотин!
– Защо са тия подробности? Е, добре – петдесет процента. Половината за вас, половината за мен.
Пазарлъкът продължаваше. Остап отстъпи още малко. О т уважение към личността на Воробянинов се съгласи да работи за четирийсет на сто.
– Шейсет хиляди! – крещеше Воробянинов.
– Ама вие сте много долен човек – протестираше Бендер, – обичате парите повече, отколкото трябва.
– А вие не ги ли обичате? – писна Иполит Матвеевич с глас на флейта.
– Не ги обичам.
– Тогава за какво са ви шейсет хиляди?
– Заради принципа!
Иполит Матвеевич направо хлъцна.
– Е, ледът пропука ли се? – добави Остап.
Воробянинов изпъшка и смирено каза:
– Пропука се.
– Значи, споразумяхме се, околийски предводителю на команчите! Ледът се пропука! Ледът се пропука, господа съдебни заседатели!
Иполит Матвеевич се обиди, че го наричат “предводител на команчите” и настоя за извинение, тогава, в извинителното си слово, Остап го нарече фелдмаршал и двамата се заеха с разработването на диспозицията.”
Иля Илф и Евгений Петров
©Превод от руски: Татяна Долева
©ИК “Дамян Яков”, С., 1997 г., пълно нецензурирано издание
AFISH.BG
