Какво е любовта, ако не безкрайна тъга? Възможно ли е да обичаме толкова силно, че и след смъртта да заявим присъствие в живота на онзи, на когото душата ни принадлежи? Да, абсолютно. Филмът „Кореспонденцията“ на Джузепе Торанторе задава въпросите на отговорите, които са ни станали известни, след като сме имали късмета да познаем любовта.
Една невероятно разказана история за извънбрачната връзка на професор по астрофизика (в ролята Джеръми Айрънс) с негова бивша студентка (Олга Куриленко). Той умира от тумор в мозъка след едно поредно обикновено сбогуване в хотелска стая, а тя научава лошата новина по време на лекции. Буквално пада на алеята в парка от болка – почти бездиханна, самата тя на ръба на неизбежната смърт.
Тогава започват да валят пратки, писма, кратки съобщения по телефона и видео клипове, с които професорът не спира да обозначава присъствие до жената, която никога няма да забрави. Смъртта му не е пречка да бъдат заедно. Смъртта е само причина той да не може да я докосва и да ѝ говори очи в очи – неясна причина, която ни лишава от правото на безсмъртие, както сам заявява. В продължение на три месеца преди да почине, професорът всеки ден е записвал десетки съобщения върху лист или на компактдискове, за да може любимата му да ги получава едно след друго, когато него вече няма да го има в света на живите. Със „Здравей, камикаде!“ започва всеки негов ред или обръщение към младата жена, защото в свободното си време тя се препитава като каскадьор в киното или като модел, по чието тяло известни творци ваят скулптурните си шедьоври.
Преплитане на отношения с близки и роднини, верността в приятелството и необходимостта да продължим напред са част от съпътстващите сюжета линии. Листо, донесено от вятъра, не си тръгва от прозореца, през който градът вече изглежда различно; чуждо куче в парка с тъжни очи, които гледат по-състрадателно от хората наоколо; птица, която лети успоредно на автобуса, пътуващ към новото начало на живот, който сме длъжни да изживеем докрай, но с подобаващия респект към други човешки същества, случки и намерения. Тъга, която пленява. Тъга, която разкрива красота, каквато не сме познали до мига на абсолютната невъзможност да останем физически с човека, когото обичаме.
Музиката на Енио Мориконе завършва останалото – като последен щрих, без който картината не би била достойна за тази прекомерна красота, оставяща ни без дъх. Някъде там, в едно малко италианско селце – там където водата отразява спомени за незабравимата любов и море, което напомня, че представата за вечност зависи единствено от красивата болка на тази любов. Защото болката ни кара да осъзнаваме, че още сме живи.
Добромир Банев, AFISH.BG