„Имам един недостатък: аз съм песимист. И затова си представям нещата по-зле. Винаги. За мен бъдещето е черна дупка. Ако се страхувам от нещо, това е бъдещето…” Така казваше приживе Кшищоф Кешловски – роденият в Полша кинорежисьор, когото Франция приюти и прие за свой.
С две родини, той засне гениални филми. И за поляците, и за французите, и за… света. Защото в летописа на световното кино не могат да бъдат изтрити нито неговият гигантски труд „Декалог”, нито венецът на кариерата му „Три цвята”. Първата част – „Синьо”, спечели „Златен лъв” от кинофестивала във Венеция през 1994-а; втората – „Бяло”, бе отличена със „Сребърна мечка” на Берлинале през 1995-а, а третата – „Червено”, бе номинирана за три награди „Оскар”, включително за режисура.
Имаше проблеми със сърцето. Боледуваше и снимаше. Когато завърши „Три цвята”, казваше, че вече е заснел последния си филм. „Не виждам никакъв проблем в това някакъв човек като мен да се пенсионира”, отговаряше на постоянния въпрос на журналистите. Не доживя пенсия. Отиде си на 13 март 1996 г. на върха на световната си слава. Беше на 54 години, но сърцето му не издържа.
Спомняме си за един от киногениите на ХХ век с откъси от негови интервюта:
За родителите
„Татко беше по-важен за мен от мама, може би защото твърде рано почина. Макар че и тя изигра огромна роля в живота ми. В голяма степен заради мама реших да уча във филмовото училище в Лодз.”
Казармени приключения в името на киното
„Беше трудно да попаднеш в киноучилището в Лодз. Два пъти се провалих, но упорито продължих да кандидатствам. Разбира се, трябваше и да си изкарвам прехраната. Не да прося пари от мама, която сама едва свързваше двата края. Близо година работих в културния отдел на общинския съвет в Жолибож. И пишех стихове. После една година бях гардеробиер в един театър. Това вече беше по-близо до нещото, което ме интересуваше. За да не ме вземат в армията обаче, трябваше нещо да уча, затова се записах в преподавателски курсове. Така мина още една година, в която се преструвах, че искам да стана учител по рисуване.
Рисувах много лошо. Впрочем това бяха курсове по всякакви предмети – не само рисуване, а история, биология, полски език, география… Така момчетата отърваваха казармата, а момичета се надавяха да си намерят съпруг и да се уредят със жителство… Всеки имаше цел и никой не се канеше да става учител. Жалко – това е прекасна професия.
В крайна сметка постигнах своето: признаха ме за негоден за военна служба, според диагнозата аз страдах от „шизофрения дуплекс”, тоест опасна форма на заболяването, при която ако ми дадат оръжие, тутакси бих могъл да застрелям някой офицер… Цялата тази история с армията за пореден път ми показа колко сложно устроени са хората. Не съм лъгал пред комисията. Казвах самата истина. Просто някои неща преувеличих, а други премълчах.”
За документалното кино
„Много от моите филми балансират между измислицата и документалистиката. Това ме държа доста дълго време. Според мен обаче филмите от поредицата „Декалог” нямат нищо общо с документалистиката. Когато мисля за документално кино, представям си онези филми, снимани в Полша през 50-те, 60-те и 70-те години. Подобни ленти са заемали подобаващо място в киното на довоенна Англия. Документалното кино означава взаимоотношения между автора и реалните събития. Дори те да са явно драматизирани… Документалното кино не просто фиксира събитията (защото би било скучно) – това винаги са търсения на автора в конкретно събитие.”
За морала
„Вярмам, че хората знаят какво е добро и зло… Не обичам думата „морал”. Струва ми се, че, използвайки я, ставам моралист – някой, който знае. А аз не знам. Вероятно. Затова предпочитам да задавам въпроси, а не да давам отговори. Повече разбирам какви въпроси трябва да се задават. Затова по-скоро ме интересува етиката, а не моралът. Етиката е далеч по-обширно поняние. И ти помага да избегнеш морализаторстването. Така се нарича на полски. И на английски. Под морализаторстване разбирем проповядване, назидаване, учение за това какво е правилно и какво не е. Но съм убеден, че вътре в себе си всеки човек има барометър, който му показва разликата между истината и лъжата, между доброто и злото. И ако могат, хората следват показанията от този барометър. Много често не могат, но задължително ще успеят – ако им се даде шанс”
За случайностите, които преобръщат съдбата на човека
„Да, има случаи, които напълно могат да променят живота ти. Могат. Но ако изгубиш крак, око или ръка, подобно нещо може да те промени само външно. Това, какъв си отвътре, не се променя. Ако си бил идиот, просто ще станеш едноок идиот. Ако си бил добър човек, уважаван и с добро сърце – пак ще си същият, само че без едно око.”
За вярата в Бог
„Много добре си спомням моята първа изповед и първото ми причастие. Беше много вълнуващо и пречистващо. Мисля, че това усещане идваше от детската ми наивност. Бях на осем години, а може да съм бил и на шест. Честно казано, наивността, простодушието е нещо много хубаво. Тогава можеш да си много близо до това, в което вярваш, без всякакви задни мисли и допълнителни обстоятелства. Знам, че много от хората, които са щастливи, е защото вярват в Бог.”
Защо има много политика във филмите му
„Защото политиката е около нас. Докато снимах филмите си, разбрах, че политиката е безсмислена. Политиката ни влияеше и ние сами се въвличахме в политическия процес. Беше свързано с надеждите, които имаха хората в Европа, в Полша. Даже, живеейки в комунистическа държава, ние се надявахме на нещо по-добро. Ние не мислехме, че комунизмът ще се самоунищожи. Надявахме се, че ще ни стане малко по-лесно – че ще имаме повече свобода да пътуваме, повече свобода на словото. Зрителите чувстваха, че филмите, които превехме през 70-те, са за тях. Виждаха на екрана себе си…”
Заповеди на Кешловски към… Кешловски:
Стой близо до актьорите!
Всички актьори са различни! Помагай на актьорите да почувстват това, което трябва да чувстват!
Не гледай – виждай!
И още
„Много отдавна разбрах, че независимо от расата, вярата, парите и т.н., всички ние се борим с едни и същи беди. Ако разбереш това, няма никакво значение къде ще снимаш филмите си.”
Виолета Цветкова, AFISH.BG
