Из цикъла „Виенски вечери“
3
Застоял въздух, дим; сред мъждив полумрак
посинели лица се стаяват.
Непристойни пиянски закачки звучат,
тъмна похот очите издават.
Ах, пленителна грешнице с бледо лице,
ти, отпуснала в скута си вяло
свойте детски ръце, как живееш с това
изначално предало се тяло?
Колко болка и скръб в тези сиви очи,
в тези устни – съсухрени съчки;
нарисувал е теб вдъхновен Тициан
в шарлатанката с грубите бръчки.
Красотата ти – лунен лъч – мами към грях,
изкушава, пленява с охота,
но и как безнадеждно от нея вони
разваленият дъх на живота.
И сърцето ми мигом разперва криле,
в богородичен плащ се превръща
и нещастната твоя трагична душа
с всички нейни пороци обгръща.
„Ей, какво си ме зяпнал умислен такъв?
Май не си ми навит като тия!
Я, поръчай ми, моля те, чаша кафе,
поне нещо и днес да изпия!…“
4
Не ставай, не ставай!… О, Боже мой, как
трепериш със устни и зъзнеш;
гушни се във мене… Не, треската пак
се връща… Съвсем ще замръзнеш!
Любима, кажи, от какво те е страх?
Защо гледаш с поглед тревожен и плах
прозорците там и вратата?
При входа отмерени стъпки кънтят
в среднощната тайнствена доба;
вън вятър поваля дърветата с вой,
в прозореца бие ужасен порой,
вратата от бурята хлопа…
Не бой се, лежи… Няма никого вън…
Детето ти в люлката спи сладък сън,
мъжът ти във кръчмата пие.
Из цикъла „Хелена“
9
Тъма обхвана всичко тук,
а от Хелена – нито звук…
В сърцето болката пълзи,
окото ми все тъй сълзи…
Тя – знам ли, може би сега
се смее рядко и с тъга,
болнава, немощна на вид,
със лик посърнал и изпит…
Навън е непрогледен мрак,
а само в стаята ѝ зрак;
край слабичкото ѝ телце
набожно скръстили ръце
я наобиколили сто
човека и шептят… Защо?!
Нощта изтлява, идва ден,
очи затварям изнурен.
Не свети в стаята… Тя спи.
Съня ѝ, Боже, укрепи…
Ах, румените ѝ страни
каква слана ги осени;
бълнува трескаво насън,
гласът ѝ не е с онзи звън…
Тук в стаята е жив кошмар,
смъртта витае – стръвен звяр –
ах, не, не идвай!… Азраел,
върви, търси си друга цел…
От него вее пъклен мраз,
видът му хвърля те в несвяст,
очите – въглени. И в миг
ахà – да я нападне с вик…
Хелена, как си, ми кажи,
до тебе съм, не се плаши…
Какво ме гледаш, Азраел?
Кой – нея или мен би взел?
Добре тогава – идвам с теб,
води ме в мрачния си склеп…
И после го прегръщам аз –
ах, мраз в дъха, в сърцето – мраз…
Хелена трепва със очи –
щастлива е и ѝ личи.
Иван Цанкар (първият прав вдясно), Виенски литературен клуб, 1896
© Иван Цанкар, „Еротика”, изд. „Нов Златорог”, 2016
© Превод от словенски: проф. д-р Людмил Димитров
AFISH.BG
