Моето поколение не е участвало в нито една война. Но загуби много битки. И също е едно изгубило себе си поколение, което е до болка разкрачено между романтичното си минало и циничното си настояще…
Има филми, на които се кефиш – докато си в киното. А после ги забравяш доста бързо.
Има и такива филми, които ти действат като ритник в слабините. И ти трябва доста време да се завърнеш в реалността след това. Ако въобще успееш…
Филмът „Коса“ („Hair“) е един от филмите, които нахълтаха в душата ми като отряд маскирани „барети“ от ГДБОП – с разбиване на вратата, всяване на паника и хаос… до пълно ошашавяне… застрелвайки с автоматичен откос доста от детските ми илюзии… но и спасявайки от заложничество част от юношеските ми мечти. Чак до ден-днешен…
Гледах го за първи път точно 10 години след създаването му – в края на лятото на 1989. В лятното кино на родната Враца…
Моментът беше повече от подходящ. Меко казано. След броени дни ми предстоеше влизане в казармата…
По онова време, хипи движението вече беше само история. А и в тогавашната ми социалистическа родина никога не беше имало нещо подобно на фестивала Уудсток. Само фестивалът „Ален мак“…
Знаете ли, че: „hippie“ всъщност произлиза от негърския диалект и означава „някой, който е винаги нащрек“. Някой с по-чувствителни, по-отворени сетива…
И за войната във Виетнам само бяхме чували. И гледали. На филми – като незабравимият „Взвод“ на Оливър Стоун и не по-малкият му шедьовър „Роден на 4-ти юли“. (И двата ги бях гледал преди „Коса“).
Знаете ли, че: самите виетнамци наричат тази война „Американската война“.
Но въпреки, че още от детството бяхме облъчвани със съветска музика и култура (част от която и до ден днешен считам за великолепна – но имаше и доста пропагандна помия), перестройката вече се носеше във въздуха. И много от нас вече слушаха музиката на бийт и хипи поколението. Бяхме попили и много от идеите на „децата-цветя“ и въпреки, че съвсем скоро много от нас щяха да стиснат по един автомат Калашников – в сърцата ни дълго щеше да тупти онова „MAKE LOVE – NOT WAR!“, а сексуалната ни революция беше по-скоро нещо като Априлското въстание… но поне още не беше сексуална индустрия…
Такова беше времето. Когато филмът на Милош Форман затанцува из душата ми като надрусано хипи с шарени дрешки и цвете в косата…
Знаете ли, че: авторът на музиката на оригиналния мюзикъл, по който Форман прави своя филм, всъщност е канадец. И „Коса“ е най-известното му произведение…
А и самият аз по онова време се чувствах точно като Клод Буковски. От една страна, бях възпитано момче, обичащо да спазва правилата и порядките на обществото. Защото така бях научен…
В същото време, голяма част от приятелите ми си бяха истински „хипари“. И нещо в мен отчаяно жадуваше да е точно като тях. И да има дълга, много дълга коса…
Днес косата ми е съвсем, съвсем къса (доколкото въобще я има), а някогашните хипари отдавна не носят скъсани дънки, а строги, официални костюми.
Но все още… в едно позабравено кътче на душите ни… се крие някогашното желание да тичаме боси по поляните…
И да пуснем светлината.
Вътре…
Текст: Пламен Петров
AFISH.BG