Роден в семейство на беден тъкач, Карл Май е 5-то дете. От общо 14 братя и сестри 9 умират рано. Самият той поради недохранване губи зрението си и лекарите успяват да го възстановят, когато малкият Карл е на 4-годишна възраст.
Учил за учител и преподавал няколко години, той е осъден и лежи в затвора на няколко пъти, общо 7,5 г., за кражби, породени от лошото му финансово състояние. Започва да пише още в затвора, но едва когато се премества да живее и започва работа в Дрезден като редактор, през 1875 г., публикува първия си роман „Олд Файерхенд“.
Следват над 80 тома с романи, разкази и стихове, между които „Винету“, „Съкровището в сребърното езеро“, „Капитан Кайман“, „Завещанието на инката“, „Кралят на петрола“, „Черният мустанг“, „Край Рио де ла Плата“, „Олд Шетърхенд“, „Горски призрак“, „През пустинята“, „Синът на ловеца на мечки“, „Призрака на Ляно Естакадо“, цикъла романи „Под сянката на падишаха“ (включващ „През дивия Кюрдистан“, „От Багдад до Истанбул“, „В дебрите на Балканите“, „През страната на скипетарите“, „Жълтоликият“), „Князът на бледоликите“, „Отчето-нож“ и др.
В повечето романи се среща и героят му, станал известен с бойното име Олд Шетърхенд (Поразяващата ръка). Често описва събитията от първо лице единствено число и така мнозина си мислят, че самият Карл Май е Поразяващата ръка. А ръката му наистина поразява с достоверността на неговите произведения, такава, каквато може да завладее едно непредубедено читателско сърце. Романите му се смятат за детско-юношески, но има хора, които цял живот са в състояние да ги препрочитат. Най-популярният му индиански герой – „Винету“, е вожд на апачите, кръвен брат на Олд Шетърхенд.
Карл Май използва книгите си, за да споделя разбирането си за християнството като религия на доброто. Героят му винаги успява да надделее в споровете на религиозна тема, които води с атеистите в Америка. В 3-ия том на „Винету“ самият индиански вожд приема християнството преди смъртта си.
Тъй като Карл Май не е посещавал Америка, още по-малко Дивия запад (едва през 1908 г. той посещава само някои източни щати), описаните живот, култура и обичаи на коренните жители на Америка донякъде се различават от действителните. На това се дължи създадената в Европа сред многобройните читатели на тези увлекателни книги не напълно вярна представа за американските индианци. Вероятно поради тази причина, в САЩ Карл Май не е особено популярен.
В България творчеството на големия писател става известно благодарение на отличния преводач и почитател на творчеството му Веселин Радков.
Малцина знаят, че още в края на XIX век той разказва пред немска публика за страната ни и за пиринското градче Мелник под формата на приключенията на героя Кара бен Немзи, който е биографичен герой на самия автор. През 1881 г. в германския вестник „Дойче Хаусшац“ излиза като подлистник текстът „Под сянката на падишаха“, в което главен герой е същият този Кара бен Немзи.
Предлагаме ви точно този откъс, напомняйки, че авторът е виждал българските земи точно толкова, колкото и индианците, за които пише.
„Щом излязохме от Мелник, ни обгърна тъмна нощ, въпреки това обаче успяхме да забележим, че се движим по утъпкан път. Пред нас беше Струма, която от Мелник се спуска на юг към плодородната равнина на Серес. Яздехме по непознати места. Знаех само, че трябва да се движим към Остромджа, наричащо се също и Струмица, по името на реката, на която бе разположено. Може би трябваше да поемем в посока към Петрич, но предполагах, че ще се досетят, че сме тръгнали натам, и щяха да ни преследват. Затова след известно време се насочих под прав ъгъл на север.
— Накъде, сихди? — попита Халеф. — Отклоняваш се от пътя!
— С основание. Внимавайте. Отивам да потърся пътека или път, на север към реката, в посоката, която следвахме досега. Искам да заблудя преследвачите ни.
— Тогава трябва да внимаваме, много е тъмно. Намирахме се в нещо като неразорана нива. Скоро забелязах, че отново излизаме на някакъв път. Вляво чух скърцащите колела на тежка волска каруца. Поехме в тази посока. Не след дълго настигнахме каруцата. Теглеха я два големи бивола, а отпред крачеше коларят. В средата на извития дъгообразно хомот беше окачен фенер.
— Накъде си тръгнал? — попитах аз коларя.
— За Лебница — отвърна той, сочейки с ръка напред.
Вече се ориентирах. Значи този път водеше към Лебница, разположена на едноименната, вливаща се в Струма рекичка.“
Карл Май, „Под сянката на падишаха”
Превод от немски: Веселин Радков
AFISH.BG