Често, когато мечтаеше как ще постави “Вишнева градина”, Коко говореше, че само в Народния театър в момента има трупа, която може да “повдигне” този спектакъл така, както той си го представя. Щеше да работи над тази Чехова пиеса за трети път. Беше я правил два пъти във Военния театър (през 1974 и 1995 г), и смяташе, че за трети път на една и съща сцена не бива да се поставя каквото и да е заглавие. Искаше сцена с по-големи технически възможности, беше узрял вътрешно за по-мащабна визия на представлението.
Знам, че още при кандидатстването си за директор на Народния театър, Павел Васев му се беше обадил и поискал съгласието му да впише в програматаси за намерение името на Коко – като бъдещ постановчик на “Вишнева градина” на престижната сцена. Коко с радост и надежда се беше съгласил.
След като приключи с “Колекцията”, той веднага започна да се готви за постановката в Народния. По цели дни, излегнат на огромния диван, подарен ни от сестра му Тереза, четеше пиесата, подчертаваше, говореше си сам, пробваше репликите, като ги казваше с гласовете на героите, жестикулираше: Коко, готвещ се за постановка, беше извънредно занимателна, уникална гледка! Той абсолютно игнорираше обкръжаващия го свят, не го интересуваше кой е наоколо и какво върши и дали някой го наблюдава; не се смущаваше от факта, че отстрани изглежда доста странно – един човек, който прави различни физиономии, върти очи, говори си сам с най-различни гласове и интонации, мърда главата си, размахва ръце, след което стремително хваща химикалката и задрасква нещо или пише в някаква тетрадка, или пък направо в полето на пиесата. В такива моменти си мислех, че той самият е един жив театър, че е Човекът-театър. Дотолкова театърът течеше в кръвта му…
Коко обичаше да префасонира текста по свое усмотрение, независимо за какъв автор ставаше дума. Редактираше и съкращаваше, разместваше и пререждаше думите на всякакви автори – от Шекспир до Боян Папазов. Приспособяваше към виждането си за постановката дори и текстовете на самия Антон Павлович. В този смисъл, за него написаното от авторите не бе догма, тъй като не беше краен продукт, а само “приложен” текст, върху основите на който ще се гради крайния резултат, произведението, което е вече от друга сфера на изкуството. Не помня да е поставял пиеса, без да я е префасонирал предварително, да не е съкращавал или преработвал нещо, подсилвайки с акценти основното си решение – онова, което му се струваше важно да стигне до зрителите. Авторовите думи трябваше да служат на вграденото в постановката послание, и затова бяха за Коко не просто даденост, а материал за работа. Често имах чувството, че го меси като глина, за да извае едно различно, съвършено ново и съвършено “азаряновско” творение.
Коко никога не правеше нищо самоцелно. Извършваше тези “операции” над текста, защото имаше огромен респект към Театъра, към театралния резултат, крайния продукт от неговата и на актьорите работа. Подготвяше се изключително сериозно, преди началото на репетиционния процес вече знаеше цялата пиеса наизуст и на репетициите респектираше актьорите, като им подаваше репликите, които те все още не са научили. Имаше готови решения, но в същото време – и ясното съзнание, че процесът е жив, и по време на работата може да се случи нещо съвсем неочаквано, да изникне нова идея там, където той смята вече измисленото за непоклатимо.
От актьорите знам, че той винаги е имал уши да чува онова, което те му предлагат, и ако му се стори, че има резон, го е използвал и доразвивал. Понякога е споделял колко глупави идеи дава еди-кой си, но колко е хубаво, че ги дава, нищо че са глупави: това означава, че той мисли върху ролята си, живее в героя си, опитва се да му вдъхне живот, да го индивидуализира.
© Валентина Радинска, „Ние с Коко”
AFISH.BG