Първите си публикации прави във в. „Ведрина“ през 1927 г. През ранните години на кариерата си Орлин Василев пише и за редица други издания, между които и вестник „Кормило“. Произведенията му от първите няколко години в голямата си част са посветени на Септемврийското въстание. Между тях са редица разкази, повестта „Огненият обръч 1923“ и романът му „Бялата пътека“.
Орлин Василев със съпругата си Даря Табакова – Василева
В някои от произведенията на Орлин Василев той отделя значително място на различни реални събития от българската история. Такива са романите „Зъб за зъб“ и „Хайдутин майка не храни“. Особено популярна е своеобразната трилогия драми „Тревога“, „Любов“ и „Щастие“, пиесите са поставяни непрекъснато на театралните сцени, а„Тревога” е част от учебния материал по литература. Орлин Василев е автор и на сценариите на българските игрални филми „Страхил войвода“ и „Калин Орелът“.
Като общественик и заемал длъжностите директор на БНР и директор на Народната библиотека „Кирил и Методий”.
Баща е на поета Орлин Орлинов.
Предлагаме на нашите читатели един спомен на Орлин Василев, който разкрива не само митарствата на младия автор, познати и непроменени до днес, но и преклонението пред личността и морала на Георги Стаматов, един от стожерите на българската литература, видян през погледа на своя млад колега.
Двете хлебчета
Първите ми срещи с Г. П. Стаматов
Есента на 1929 година.
Писар съм от пета категория в Софийската училищна инспекция. Бях успял през едномесечния отпуск, който имат всички чиновници, да напиша на село своя пръв роман “Бялата пътека”. Върнах се и тръгнах по издателствата.
Който не е търсил издател у нас, той не знае колко огорчение и дори оскърбления трябва да понесе младият човек. Скитах със сгънатия на тръба ръкопис от врата на врата, докато стигнах до издателството на д-р Жеко Маринов. От всички издатели само той се съгласи поне да прочете ръкописа ми.
Почаках една седмица и наминах да попитам за резултата. Докторът ми съобщи, че бил дал ръкописа на писателя Г. П. Стаматов, който по това време печаташе в същото издателство своите съчинения. Смутих се, но се зарадвах: романът ми беше в ръцете на писател, от когото се бях учил, когото много почитах.
Мина още една седмица. Пак отидох в издателството, гдето заварих и моя рецензент. Жеко Маринов ме представи, но Стаматов думица не ми продума – само ме поизгледа с насмешливите си, бих казал, зли очи.
Повъртях се, порових книгите на бюрото и не изтраях: попитах кога ще мога да узная мнението му за моето съчинение.
– О-хо! Много бързо искате да се завърти светът около вас. Та аз си имам и друга работа.
– Да, но все пак… вие разбирате…
– Все пак по-рано от един месец надали ще мога да прочета ръкописа.
Ясно: трябваше да отложа с един месец възможността “светът да се завърти около мене”.
Дните минаваха. Не дочаках дори половината на месеца и пак свърнах по “Граф Игнатиев” към магазина, в който се поместваше кантората на издателството. Не посмях да вляза, а се изправих на трамвайната спирка: ако имаше нещо ново, докторът ще ме види и ще ме викне…
И наистина вратата бързо се отвори и Жеко провисна над стълбичката, хванат с една ръка за рамката на вратата:
– Тичай! – сочеше той надолу по трамвайната линия. – Ето го!… Ето го!…
Досетих се какво иска да ми каже и хукнах към площад “Славейков”. На пресечката с „Раковски” зърнах в навалицата първо чадъра на Стаматов, а после и самия него.
– Добър ден… – кимнах аз със задъхана небрежност, сякаш уж случайно бях го настигнал.
– А, добър ден!… – за първи път ми се усмихна той. – Накъде сте забързали?
– А че тъй… надолу…
– Ако сте свободен, можем да се разходим.
Ако съм свободен!… Училищната инспекция, гдето писарувах, можеше да изгори, залък в устата си не бих сложил – ден и нощ бих се разхождал с този “з ъ л” човек.
Първи радости в творческия път, първа тревога, когато чакаш с трепет присъдата, която ще повлияе на целия ти по-нататъшен живот. Аз ходех редом с един и с т и н с к и, ж и в голям писател, който ласкаво ми говори, добродушно ме гледа, като се поспирва, за да минем редом на завоите.
Разпита ме той откъде съм, кои са родителите ми, с каква работа се прехранвам; искрено се огорчи като узна, че толкова млад съм се оженил; спомена за началниците ми, някои от които лично познавал, но за най-важното – нито дума!
Завивахме из разни улички. По едно време пак излязохме на “Граф Игнатиев”. Той се позапря пред сладкарницата “Стари цар Освободител” и кимна:
– Да се отбием, а?
– Може – съгласих се аз, макар че нямах поне едно левче в джоба си.
Седнахме край една вътрешна маса. Помълчахме.
– Вие не бива да издавате тая книга! – изведнъж отсече Стаматов. – Вие нямате право да я издавате! Попаднали сте на интересен сюжет и не бива да го проигравате само защото ви се иска час по-скоро да станете писател. Тъкмо защото можете да станете писател, вие не бива да бързате.
И Стаматов подложи творбата ми на искрен и убедителен анализ.
Свечери се, стъмни се, а нашата беседа не свършваше. Колко съчувствие и доброжелателство могло да се крие под тая строга външност! Нахокван от малки и големи началници, аз за пръв път бях стоплен от едно чуждо уважение, за пръв път получавах подкрепа.
– На издателя казах да издаде „ Бялата пътека”, но на вас повтарям: не му давайте ръкописа, преди основно да го преработите.
– Ще го преработя! Ще го преработя! – обещавах аз.
Станахме. Стаматов се поспря пред тезгяха и поръча да му увият нещо. Взе пакетчето и излязохме. Сега пък той ме изпрати чак до ул. “Брегалница” в Ючбунар, гдето живеехме. Сбогувахме се и преди да се разделим, той неочаквано ми подаде връвчицата, с която бе превързано пакетчето.
– Вземете това за вашето момиченце…
Глътката ми така се схвана, че не можах дори да поблагодаря.
Когато разгърнах в къщи пакетчето, видях, че в него имаше две продълговати козуначени хлебчета. Детето запляска ръчички. Докато ядяхме хлебчетата, аз разказвах за надеждите, които се откриват пред нас.
Онова, на което се надявахме, полека-лека се сбъдва, драги учителю Стаматов. Онази вечер, когато получих пакетчето, аз не успях думица да промълвя. Затова днес ви казвам: “Благодаря за двете хлебчета! Най-сладките хлебчета, които сме яли в моето семейство!”
в. „Кормило”, 1936
AFISH.BG
